— Излишно е точно ти да ми го казваш.
— Погледни се само. Нападаш шефа на правоохранителните органи в Съединените щати, без да разполагаш с нужната информация. Враговете ти, от друга страна, имат достъп до изобилие от секретни данни, които използват изцяло в своя полза.
— Какви, по дяволите, ги дрънкаш? Така и не отговори на въпроса ми.
— Вярно е. Исках само да знаеш защо наредих на охраната ти да се оттегли. Отговорът е съвсем прост. Помолиха ме и аз го направих.
— Кой те е помолил?
Грийн я изгледа, без да мигне.
— Хенрик Торвалдсен.
34
Бейнбридж Хол, Англия, 5:20 ч.
Малоун разглеждаше с възхищение мраморната беседка в градината. Бяха пропътували дванайсет километра на север от Лондон с влак, след което взеха такси от близката гара до Бейнбридж Хол. Бе изчел всички бележки на Хаддад от чантата и бе прехвърлил романа, опитвайки се да проумее какво се случва и да си припомни всичко, което бяха обсъждали с Хаддад през годините. Но бе стигнал до заключението, че старият му приятел е отнесъл най-важното със себе си в гроба.
Над главата му бе само кадифеното небе. Хладният повей на нощния въздух го караше да потръпва. Прилежно подравнената трева се простираше като оловно море, а храстите бяха като островчета от сянка. Във фонтана наблизо ромолеше вода. Бе решил да предприеме посещението преди зазоряване като най-добрия начин да научи нещо и бе взел едно фенерче назаем от портиера на хотела.
Имението не беше оградено и доколкото можеше да прецени, не се охраняваше с аларма. Вероятно обаче в самата къща нещата стояха другояче. От бележките на Хаддад бе разбрал, че Бейнбридж Хол е превърнат в музей, един от стотиците, притежавани от Британската корона. Повечето прозорци на приземния етаж светеха и през незащитените от пердета стъкла се виждаше екип от чистачи.
Той се обърна към беседката.
Вятърът шумолеше в дърветата и се надигаше да прогони облаците. Лунната светлина избледня, но очите му вече бяха привикнали към зловещия мрак.
— Смяташ ли изобщо да ми кажеш какво е това? — попита Пам. По време на пътуването бе необичайно мълчалива.
Малоун насочи фенерчето към изсечените в мрамора фигури.
— Една картина, „Пастирите на Аркадия II“. Томас Бейнбридж положил доста усилия, за да му я гравират. — Преразказа й какво бе написал Хаддад за изображението и проследи буквите под него с лъча на фенерчето.
D O.V.O.S.V.A.V.V. M
— А за тези букви какво пише? — попита Пам.
— Нищо. Само че съдържат някакво послание и че в къщата има и други знаци.
— Което определено обяснява защо сме тук в пет сутринта.
Малоун долови раздразнението й.
— Не обичам тълпите.
Пам се приближи до беседката.
— Защо ли е отделил буквите D и M по този начин?
Нямаше никаква представа. Но едно нещо поне бе ясно.
Пасторалната сцена от „Пастирите на Аркадия II“ изобразяваше жена, която наблюдава трима пастири, скупчени около каменна надгробна плоча, а всеки от тях сочи гравираните върху нея букви. ET IN ARCADIA EGO. Знаеше какво гласи преводът. И в Аркадия аз. Загадъчен надпис без никакъв смисъл. Но Малоун бе виждал тези думи и по-рано. Във Франция. В един сборник с ръкописи от XVI век, в който се описваше постигнатото от рицарите тамплиери през месеците, предшестващи масовите арести през октомври 1307 г.
Et in arcadia ego. Анаграма на думите I tego arcana dei. Аз пазя тайните Божии.
Изрецитира фразата на Пам.
— Шегуваш се — каза тя.
Той вдигна рамене.
— Просто споделям каквото знам.
Трябваше да разгледат къщата. От безопасно разстояние в градината, сред пояса от високи кедри, Малоун заоглежда приземния етаж. Лампите в отделните стаи ту светваха, ту изгасваха според движението на чистачите. Вратата към задната тераса бе отворена и подпряна със столове. Видя как един мъж излиза с две торби за отпадъци, които хвърли върху една купчина, и изчезва обратно в къщата.
Погледна часовника си — 5:40 ч.
— Скоро ще трябва да привършват — отбеляза той. — Щом си тръгнат, ще разполагаме с един-два часа, преди да пристигнат служителите. Музеят отваря чак в десет. — Бе почерпил информацията от табела до главния вход.