— Няма смисъл да казвам колко глупаво ми изглежда всичко.
— Винаги си искала да знаеш как си изкарвам прехраната, а аз все не можех да ти кажа. Свръхсекретни мисии и прочие. Ето, време е да научиш.
— По-добре ми беше, когато не знаех.
— Не ти вярвам. Помня колко много се дразнеше.
— Поне не се сдобивах с рани от куршум.
Малоун се усмихна.
— Това е ритуалът на посвещението. — Той вдигна ръка. — Последвай ме.
Сейбър наблюдаваше как неясните силуети на Котън Малоун и бившата му съпруга изникват измежду дърветата зад Бейнбридж Хол. Малоун бе дошъл право в Оксфордшър. Чудесно. Бе разчитал на любопитството му. Сътрудничката му също бе свършила своята работа. Беше наела тримата мъже, които бе поискал допълнително, и му бе доставила оръжие.
Той пое с наслада няколко дълбоки глътки от хладния нощен въздух и извади зиг зауера от джоба на якето си. Време беше да се запознае лично с Котън Малоун.
Малоун се приближи към отворената задна врата, като пристъпваше плътно до стената, криейки се в сенките, и надникна вътре.
От сводестия таван се спускаше огромен полилей, осветяваше позлатените мебели и съживяваше гоблените и картините по стените. Не се виждаше никой, но Малоун долови виенето на машина за полиране на под и рева на радио иззад сводовете.
Направи знак на Пам и двамата влязоха.
Не познаваше разположението на къщата, но една табелка гласеше, че се намира в Залата на Аполон. Припомни си бележките на Хаддад. В салона на Бейнбридж Хол виждаме поредното доказателство за арогантността на Бейнбридж. Самото му наименование е особено показателно. „Видението на свети Йероним“. Изключително любопитно и подходящо, тъй като много често подобен път започва след Божията поява…
Значи трябваше да открият салона.
Той поведе Пам към един от изходите, водещ към величествено фоайе, достойно за катедрала, с изящни арки. Любопитна бе тази смяна в стила и дизайна. По-бледата светлина смекчаваше очертанията на мебелите. В една от арките забеляза бюст.
Тръгна на пръсти по мраморния под, стъпвайки внимателно с гумените си подметки, и разпозна лицето на Томас Бейнбридж. Бе като издялано от камък, челюстта — стегната, носът — подобен на клюн, очите — студени и присвити. Според написаното от Хаддад Бейнбридж се интересувал от наука и литература, а бил също и колекционер — събирал картини, книги и скулптури с изключителна пресметливост. Бил обаче и авантюрист, пътувал до Арабия и Близкия изток по време, когато и двете места били толкова познати на западния свят, колкото и луната.
— Котън — прошепна Пам.
Малоун се извърна. Беше се спряла пред една масичка с наредени върху нея брошури.
— План на къщата.
Той се приближи и грабна една брошура от купчината. Бързо откри стаята с надпис САЛОН и посочи:
— Натам.
Машината за полиране на пода и радиото продължаваха да се надпяват на горния етаж.
Излязоха от мрачното фоайе, тръгнаха по широките коридори и накрая стигнаха ярко осветена зала.
— Уха! — възкликна Пам.
Малоун също бе впечатлен. Огромното пространство напомняше входното помещение в двореца на римски император. Поредният стряскащ контраст спрямо останалата част от къщата.
— Това място е като увеселителния парк „Епкот“ — възкликна той. — Всяка стая е от различна епоха и държава.
Ярката светлина на полилея осветяваше бели мраморни стълби с тъмночервена пътека по средата. Стъпалата водеха право към перистил с йонийски колони. Плетеница от ковано желязо свързваше колоните от розов мрамор. Множеството ниши и на двете нива излагаха на показ бюстове и скулптури като в музейна експозиция. Малоун вдигна очи нагоре. Таванът бе достоен за катедралата „Св. Павел“.
Той поклати глава. Нищо във фасадата на имението не намекваше за подобен разкош.
— Салонът е нагоре по тези стълби — каза той.
— Имам чувството, че отиваме на прием у кралицата — каза Пам.
Тръгнаха по елегантната пътека по незащитените с перила стъпала. На върха масивна двойна врата се отваряше към притъмнена стая. Малоун щракна ключа и светлината на полилея, изработен от животински бивни, разкри претъпкан с износени, но очевидно скъпи мебели салон, чиито стени бяха облечени в бледозелено кадифе.
— Не бихме могли и да очакваме друго — отбеляза той — след онова, което видяхме.