Той затвори вратите.
— Какво точно търсим? — попитам Пам.
Малоун заоглежда картините по стените, повечето от които бяха портрети на личности от XVI и XVII век. Не разпозна никого. Под портретите бяха окачени рафтове от кленово дърво. Окото му на библиофил бързо забеляза, че томовете бяха обикновени, наредени колкото да хващат окото, лишени от историческа или литературна стойност. Най-отгоре върху рафтовете имаше бронзови бюстове. Но отново не разпозна никого.
— „Видението на свети Йероним“ — повтори той. — Може би е някой от тези портрети.
Пам обиколи стаята, изучавайки всеки образ. Малоун ги преброи. Четиринайсет на брой. Повечето бяха жени в разкошни рокли, но имаше и мъже с перуки и развети одежди, по модата от преди триста години. Две канапета и четири стола образуваха буквата U пред каменна камина. Вероятно именно тук Томас Бейнбридж бе прекарвал голяма част от времето си.
— Нито една от картините няма каквато и да било връзка със свети Йероним — отбеляза Пам.
Малоун бе озадачен.
— Джордж каза, че е тук.
— Може и да е било. Но вече не е.
35
Вашингтон, окръг Колумбия
Стефани зяпна Брент Грийн и на обикновено безизразното й лице се изписва неподправено изумление.
— Торвалдсен ти е казал да оттеглиш охраната ми? Че откъде изобщо го познаваш?
— Познавам страшно много хора — каза Грийн и направи жест към вързаните си крайници, — макар в момента да разчитам изцяло на вашето благоволение.
— Глупаво е било да накарате охраната й да се оттегли — намеси се Касиопея. — Ами ако мен ме нямаше?
— Хенрик каза, че ще бъдете там и че ще успеете да се справите със ситуацията.
Стефани полагаше неимоверни усилия да овладее яростта си.
— Ставаше въпрос за моята кожа.
— Която толкова глупаво бе изложила на куршумите.
— Нямах представа, че Диксън ще ме нападне.
— Именно. Въобще не си разсъждавала. — Грийн отново кимна към връзките. — Ето поредния пример за глупостта ти. Противно на очакванията ти всеки момент ще пристигне екип охранители. Винаги го правят. Може и да ценя уединението, но за разлика от теб не съм безразсъден.
— Какво всъщност правиш? — попита го тя. — Защо се замесваш във всичко това? С Дейли ли работиш? Нима сте разигравали обтегнати отношения само за да ме преметнете?
— Нямам нито време, нито търпение да разигравам каквото и да било.
Стефани не го изслуша.
— Писна ми от лъжи. Отвлякоха сина на Малоун заради мен. В момента Котън е в Лондон, следван по петите от отряд израелски килъри. Не мога да го открия и съответно да го предупредя. Животът на Джордж Хаддад е в огромна опасност. След това научавам, че собственият ми шеф ме оставя без защита, с ясното съзнание, че саудитците ще ме ликвидират. Какво се очаква да си помисля?
— Че приятелят ти Хенрик Торвалдсен е достатъчно разсъдлив да ти изпрати помощ. И че другият ти приятел, моя милост, е решил, че е най-добре изпратеният помощник да действа сам. — Така как ти се струва? Звучи ли ти смислено?
Стефани се замисли.
— И още нещо — обади се Грийн.
Тя го изгледа ядосано.
— Този именно приятел е доста загрижен какво ти се случва.
Малоун бе обзет от раздразнение. Бе дошъл в Бейнбридж Хол с надеждата да намери отговори. Бележките на Хаддад ги бяха насочили право тук. И въпреки това — нищо.
— Може би има друг салон? — каза Пам.
Но в брошурата нямаше друга зала с такова име. Какво пропускаше? Внезапно забеляза нещо. До една от прозоречните ниши, чиито изящни цветни стъкла чакаха сутрешното слънце, част от каменната стена бе гола. Всяка друга педя пространство бе покрита с портрети. Но не и там. А върху тапета ясно личаха бледи правоъгълни очертания.
Той бързо се приближи до голия участък.
— Тук липсва картина.
— Котън, не че държа да ти противореча, но е възможно всичко това да е пълна измислица.
Малоун поклати глава.
— Джордж е искал да дойдем тук.
Той обходи замислено стаята, съзнавайки, че не бива да се застояват повече. Можеше да дойде някой от чистачите. Макар да бе взел пистолетите на Хаддад и на единия от нападателите, не му се искаше да ги използва.
Пам разглеждаше масичките край двете канапета. Книги и списания бяха стилно наредени между скулптури и саксии. Беше вдигнала една от малките бронзови фигурки — възрастен мъж, със съсухрена кожа, но мускулесто тяло, облечено в роба. Фигурката бе кацнала върху скала, а брадатото лице бе сведено над книга.