Отвори вратата на колата и се вмъкна вътре. Оставаше му да се справи единствено с Котън Малоун.
Стефани стоеше насред кухнята. Касиопея беше до нея. Двете чуха как Брент Грийн отваря входната врата и разговаря с двамата агенти на тайните служби. Или Стефани бе взела правилното решение, или всеки миг щяха да ги арестуват.
— Абсолютна глупост — прошепна Касиопея.
— Глупостта си е моя и не съм молила нито теб, нито Хенрик да се намесвате.
— Ама че си упорита.
— Я виж себе си. Можеше да си тръгнеш. Бих казала, че и ти си доста твърдоглава.
Стефани заслуша как Грийн разменя любезности за времето и разлятата върху халата му вода. Беше го освободила от стола и развеселено бе наблюдавала как смъква тиксото от китките и глезените си. Какво ли не биха дали комиците от нощните предавания да го видят как присвива очи при всяко отскубване на косми по ръцете и краката. После той приглади влажната си коса и излезе навън.
В съзнанието й отново прозвучаха думите му, изречени с неподправена искреност.
Този именно приятел е доста загрижен какво ти се случва.
— Ако ни издаде, спукана ни е работата — прошепна Касиопея.
— Няма да го направи.
— Откъде си толкова сигурна?
— От двайсетте години грешки.
Грийн най-после се сбогува с мъжете отвън. Стефани внимателно отвори летящите врати и загледа как министърът хвърля последен поглед към охраната си през процепите на щорите. Той се обърна към нея и каза:
— Сега доволна ли си?
Тя се върна в трапезарията. Касиопея ги последва.
— Е, добре, Брент. А сега какво?
— Заедно ще ти спасим кожата и същевременно ще спрем изтичането на информация.
— Между другото, така и не спомена кой е предателят.
— Така е. Не споменах. Защото не знам.
— Стори ми се каза, че сте открили самоличността му.
— Тръгнах да казвам, че смятаме, че сме идентифицирали проблема.
— Цялата съм в слух.
— Няма да ти хареса.
— Давай.
— В момента основният източник на информация за израелците е Пам Малоун.
Трета част
37
7:40 ч.
Хенрик Торвалдсен мразеше да лети, поради което нито една от компаниите му не притежаваше самолети. За да смекчи неприятното чувство, винаги пътуваше първа класа, рано сутрин. По-големите седалки, допълнителните удобства и ранният час смекчаваха фобията му. Гари Малоун, от друга страна, явно се наслаждаваше на преживяването. Беше излапал цялата си закуска, плюс голяма част от тази на Хенрик.
— Скоро кацаме — каза на Гари.
— Чудесно. По същото време вкъщи щях да съм на училище. А сега съм в Австрия.
През последната година с Гари се бяха сближили. Докато гостуваше на Малоун през лятната ваканция, Гари бе прекарвал не една нощ в Кристиангаде. И бащата, и синът обичаха да плават с тринайсетметровата лодка, купена отдавна за пътешествия до Норвегия и Швеция, но понастоящем рядко използвана. Синът на Торвалдсен Кай бе обожавал водата. Момчето ужасно му липсваше. Бе мъртъв вече от две години. Застреляли го бяха в Мексико Сити и Торвалдсен така и не бе успял да научи причината. Малоун се бе оказал там по работа и бе направил всичко по силите си, за да го спаси, което в крайна сметка бе станало причина за запознанството им. Бащата не бе забравил случилото се. Все някога щеше да научи истината за смъртта на сина си. Подобни дългове не оставаха неизплатени. Часовете, прекарани с Гари, му носеха малко от онази радост, от която съдбата жестоко го бе лишила.
— Радвам се, че дойде с мен — каза той. — Не ми се искаше да те оставям в имението.
— Никога не съм бил в Австрия.
— Прекрасно място. Гъсти гори. Заснежени планини. Алпийски езера. Впечатляващи гледки.
През целия предишен ден го бе наблюдавал внимателно. Гари определено се справяше добре с положението, особено като се имаше предвид, че бе станал свидетел на две убийства. Когато Малоун и Пам заминаха за Англия, Гари бе приел, че пътуването им е наложително. Майка му трябваше да се върне на работа, а баща му трябваше да разбере защо животът на Гари бе изложен на опасност. Кристиангаде бе познато място и той с радост бе останал в имението. Но вчера, след разговора със Стефани, Торвалдсен бе осъзнал какво трябва да предприеме.