Точно тази роля Сейбър бе играл и преди с други, чието доверие бе искал да спечели. Думите и действията, походката и стойката, самодоволният му тон, всичко бе подражание на държанието на един от многобройните любовници на майка му — полицай от Чикаго, където живееха, когато той бе на дванайсет. Помнеше как мъжът се бе опитал да я впечатли с невъзмутима самоувереност. Помнеше един мач на „Уайт Сокс“ и една разходка до езерото. По-късно бе научил, че както повечето любовници на майка му ченгето бе проявило минималния интерес, необходим да й се хареса. След като мъжете получеха каквото искаха — което обикновено се измерваше в няколко прекарани в леглото й нощи, жестовете на внимание секваха. Постепенно бе започнал да ненавижда ухажорите й. Нито един не беше присъствал на погребението й. Бе умряла самотна и разорена.
А той нямаше намерение да последва участта й.
Изправи се и тръгна към опашката пред шведската маса.
Обожаваше хотела, обзаведените със скъпи антики стаи, старомодното обслужване. Лукс, какъвто Алфред Херман и останалата част от Ордена на Златното руно редовно си позволяваха. Той също искаше подобни привилегии. При това при неговите условия. А не техните. Но за да промени реалността, му бе необходим Котън Малоун и той се питаше дали част от това, което търсеше, не се намираше в кожената чанта, отмъкната от него. Досега бе успявал да запази дистанцията пред противника си, а с ъгълчето на окото си със задоволство забеляза, че отново бе в изгодна позиция.
Малоун и бившата му съпруга си проправяха път покрай бързо запълващите се маси.
— Е, добре, Макколъм — каза Малоун, докато приближаваха. — Ето ни.
— Готов ли си на размяната?
— Естествено. Това е най-малкото, което мога да направя.
Сейбър се насили да се усмихне.
— Само се надявам да не се окаже всичко, което можеш да направиш.
41
Вашингтон, окръг Колумбия
Стефани и Касиопея се оттеглиха в кухнята, докато Брент Грийн отваряше вратата. Заеха позиция зад летящите врати и заслушаха как Грийн припряно кани Дейли в трапезарията и двамата сядат край масата.
— Брент — започна Дейли, — имаме да обсъдим някои въпроси.
— Винаги сме имали да обсъждаме въпроси, Лари.
— Имаме сериозен проблем. И използвам множественото число, защото съм дошъл да ти помогна да го разрешиш.
— Надявам се да е нещо важно, като се има предвид часа. Е, защо не ми кажеш какъв е нашият проблем?
— Преди малко в едно имение в северен Лондон са открили три тела. Две от тях с куршум в главата, третото — в гърдите. На няколко километра оттам е било открито и тялото на жена, също с куршум в главата. Изстрелите са от пистолет един и същ калибър. Откраднат е микробусът на чистачите на имението. Намерен е изоставен в близкия град. Мъж и жена са били забелязани да слизат от микробуса и да хващат влак за Лондон. Охранителните камери на Виктория Стейшън потвърждават, че Котън Малоун и бившата му съпруга са слезли именно от него.
Стефани осъзна накъде водеха думите му.
— Да не би да намекваш, че Малоун е убил онези четирима души — възкликна Грийн.
— Определено така изглежда.
— Очевидно е, Лари, че никога не си разследвал убийство.
— А ти да не би да си?
— Всъщност цели шест. Докато бях помощник щатски прокурор. Не можеш да твърдиш, че Малоун ги е застрелял.
— Може и така да е, Брент. Но имам достатъчно основания да притесня англичаните. А подробностите ще оставя на тях.
Стефани схвана, че всичко това може да се окаже сериозен проблем за Котън. В очите на Касиопея прочете, че и тя е на същото мнение.
— Англичаните са идентифицирали Малоун. Единствената причина да не го погнат е, че се обърнаха към нас с въпроса какво прави там. Искаха да разберат дали е на официална мисия. Дали случайно не знаеш отговора?
Въздухът натежа от настъпилата тишина и Стефани чудесно си представи каменното изражение на Грийн в този момент. Много го биваше в ледените погледи.
— Това е извън юрисдикцията ми. А и кой може да каже дали Малоун не се занимава с нещо, което въобще не ни засяга?
— Предполагам, че ти изглеждам смешен.