— Значи си дошъл да заплашваш министъра на правосъдието на Съединените щати?
— Е, хайде, как можа да изречеш подобно нещо? Дойдох само да ти предам тази заплаха. Редно е да го знаеш, за да се вземат необходимите предпазни мерки. А също и Стефани. По някаква причина израелците са й доста ядосани. Ти обаче не знаеш къде се намира тя, така че не можеш да я предупредиш. Жалко. Но се смятай за предупреден.
— Предполагам, самите израелци няма да се намесят в каквито и да било убийства?
— Разбира се, че не. Израел не е терористична държава. Но пък те са доста изобретателни, така че ще съумеят да измислят нещо. А и имат връзки с, така да се каже, гадни субекти. Затова и те предупреждаваме.
Стефани чу някой да се изправя.
— Всичко е част от работата, Брент.
— И ако се държа като добро момче и спазвам правилата, онези гадните субекти ще изгубят ли интерес към мен?
— Не мога да кажа със сигурност. Но е възможно. Защо не провериш?
Стаята потъна в мълчание, толкова дълго, та чак стана неловко. Стефани си представи два лъва, изправени един срещу друг.
— Нима наследството на президента си заслужава тези усилия? — попита Грийн.
— Нима мислиш, че гоня подобна цел? В никакъв случай. Става въпрос за моето наследство. За това, което аз ще постигна. А подобен политически капитал струва повече от злато.
Стефани чу стъпки, отдалечаващи се от кухнята.
— Лари — извиси глас Грийн.
Стъпките спряха.
— Не се страхувам от теб.
— А би трябвало.
— Пробвай се. После аз ще се пробвам.
— Брент, ако аз се пробвам, ти ще се озовеш обратно във Върмонт два метра под земята, в дървен ковчег.
— Не бъди толкова сигурен.
Дейли се подсмихна.
— Най-забавното в цялата тази история е, че двамата, които ме дразнят най-много, вероятно ще измъкнат правителството от клоаката, в която е затънало. Ето на това му се вика да се справиш с наличните ресурси.
— Може и да те изненадаме.
— Все го повтаряш. Желая ти приятен ден.
Отвори се врата, после се затвори.
— Тръгна си — каза Грийн.
Стефани пристъпи от кухнята с думите:
— Май вече не можеш да ми нареждаш какво да правя.
Забеляза умората в сивите му очи. Тя също се чувстваше изтощена.
— Най-накрая си спечели уволнението.
— Което е най-малкият ни проблем — вметна Касиопея.
— В правителството има предател — заяви Грийн. — И аз възнамерявам да го открия.
— Уверявам ви, господин министър — каза Касиопея, — не сте си имали работа с така наречените гадни субекти. Дейли е прав. Израелците няма да вършат лично мръсната работа. Ще си намерят наемници. И проблемът е в хората, които ще изберат.
— Тогава ще трябва много да внимаваме.
Стефани за малко да се усмихне. Брент Грийн бе много по-смел, отколкото си бе представяла. Но имаше и нещо друго. Бе го усетила и преди, а сега вече бе сигурна.
— Имаш план, нали?
— О, да. И аз имам своите ресурси.
42
Виена, Австрия, 10:50 ч.
Алфред Херман се сбогува с Политическия комитет, извини се и напусна трапезарията. Бяха му съобщили, че специалният му гост най-после е пристигнал.
Мина по коридорите на приземния етаж и влезе в просторното фоайе на замъка точно когато Хенрик Торвалдсен пристигаше с накуцване. Разтегна лицето си в усмивка и възкликна на английски:
— Хенрик. Чудесно е, че те виждам.
Торвалдсен също се усмихна, съзирайки домакина си.
— Алфред. Нямах намерение да идвам, но после реших, че просто трябва да видя всички останали.
Херман пристъпи към него и двамата се здрависаха. Познаваше Торвалдсен от четирийсет години, през които датчанинът не се бе променил особено. Скованият му, изкривен гръбнак си беше такъв още от началото, прегънат под странен ъгъл като парче кована ламарина. Винаги се бе възхищавал на дисциплинираните му емоции, неизменно изискани, премерени, сякаш следващи запаметена програма. А това изискваше талант. Но, от друга страна, Торвалдсен бе евреин, макар и не фанатичен, нито прекалено религиозен. И което бе по-лошо, беше близък приятел на Котън Малоун. Херман бе убеден, че не бе пристигнал за събранието само за да обменя светски клюки.