— Радвам се да те видя — заяви той. — Имам да обсъждам много неща с теб.
По време на събранията често бяха прекарвали заедно часове наред. Торвалдсен бе един от малкото членове, чието богатство можеше да се мери с това на Херман. Имаше силни връзки с повечето европейски правителства. Милиардите евро, които той притежаваше, говореха сами за себе си.
В очите на датчанина проблесна закачливо пламъче.
— Нямам търпение да чуя всичко.
— А кой е това? — попита Херман, сочейки момчето до Торвалдсен.
— Гари Малоун. Отседнал е при мен за няколко седмици, докато баща му отсъства, така че реших да го доведа.
Невероятно. Торвалдсен го изпитваше.
— Чудесно. Има още няколко младежи, придружаващи останалите членове. Ще се погрижа да им се осигурят подходящи забавления.
— Сигурен бях, че ще го направиш.
Влязоха няколко прислужници с багажа. Херман направи знак и чантите бяха отнесени към втория етаж. Вече бе определил спалнята за Торвалдсен.
— Ела, Хенрик. Ела в кабинета ми, докато подредят багажа ти. Маргарете няма търпение да те види.
— Ами Гари?
— Вземи и него. Всичко е наред.
Докато закусваше, Малоун се опитваше да прецени Джими Макколъм, макар сериозно да се съмняваше, че това бе истинското му име.
— Ще ми кажеш ли на какво се дължи интересът ти? — попита Макколъм. — Александрийската библиотека не е Свещеният Граал. И други са я търсили, но в повечето случаи са били фанатици или ексцентрици. А ти не приличаш нито на едните, нито на другите.
— Нито пък ти — вметна Пам. — А твоите мотиви какви са?
— Какво се е случило с рамото ти?
— Кой казва, че нещо се е случило?
Макколъм загреба от яйцата с вилицата и я поднесе към устата си.
— Държиш го, сякаш е счупено.
— Може и да е счупено.
— Добре, явно няма да ми кажеш. — Макколъм се обърна към Малоун. — Голямо недоверие проявявате към човека, който ви спаси кожите.
— Тя ти зададе интересен въпрос. Какви са мотивите ти?
— Да кажем просто, че ако открия нещо, ще се намерят хора, които да възнаградят усилията ми. Лично за мен това е пълна загуба на време. Но не мога да не се запитам защо разни хора се избиват така ожесточено. Някой знае нещо.
Малоун реши да пусне малко стръв.
— Този Път на героя, който спомена. Запознат съм с него. Следи, които водят към библиотеката. — Той направи пауза. — Уж.
— О, точно така е. Повярвай ми. Има хора, които са го изминавали. Не съм ги срещал, нито пък съм разговарял с тях, но съм чувал описания. Пътят на героя е съвсем реален, както и Пазителите.
Още една ключова дума. Мъжът бе добре информиран. Малоун насочи вниманието си обратно към английското хлебче и го намаза щедро с мармалад от сини сливи.
— И как можем да си помогнем?
— Ами например можеш да ми разкажеш защо ходи до Бейнбридж Хол.
— Заради „Видението на свети Йероним“.
— А, ето нещо ново. Би ли пояснил?
— Откъде си? — внезапно попита Малоун.
Макколъм се подсмихна.
— Още ли ме преценяваш? Е, добре, ще ти играя по свирката. Роден съм във великия щат Кентъки. В Луисвил. И преди да попиташ, ще си кажа. Не съм завършил колеж. Постъпих във войската. Специалните части.
— Тоест ако проверя, ще намеря данни за новобранец на име Джими Макколъм? Хайде, време е да кажеш истината.
— Колкото и да ми е неприятно да ти съобщя, имам си паспорт и кръщелно свидетелство и ще откриеш името ми и върху двете. Изкарах си службата. Уволних се с почести. Но какво значение има то? На мен ми се струва, че е важно само настоящето.
— Какво точно търсиш? — попита го Малоун.
— Надявам се, като открия библиотеката, да получа много, макар все още да не съм наясно с твоите мотиви.
— Този път може да се окаже доста труден.
— Ето първото смислено нещо, което изричаш.
— Имам предвид, че вероятно и други са тръгнали по следите.
— Я ми кажи нещо, което да не знам.
— Какво мислиш за израелците?
Малоун долови моментно учудване в погледа на Макколъм, което бързо изчезна заедно с усмивката, която разтегли устните му.
— Как обичам предизвикателствата!
Време беше да го разтърси.