— Разполагам с „Видението на свети Йероним“.
— Голяма работа ще ни свърши, след като не знаем значението му.
С което Малоун бе напълно съгласен.
— Аз пък разполагам с Пътя на героя.
Това разкритие прикова вниманието на Малоун най-вече защото Джордж Хаддад не им бе оставил никакви подробности.
— Искам да знам — продължи Макколъм — дали имате книгата на Томас Бейнбридж.
Пам довършваше закуската си от плодове и кисело мляко. Тя бе съвсем наясно с първото правило на адвокатите — никога не разкривай какво знаеш — но Малоун реши, че за да получи нещо, ще трябва и да даде.
— Имаме я — и за да подразни слушателя си, той добави — и не само нея.
Лицето на Макколъм изрази възхищение.
— Знаех си, че съм прав, като реших да ти спася кожата.
Херман наблюдаваше как Торвалдсен и младият му повереник напускат кабинета. Маргарете стоеше до него. Бяха прекарали приятни трийсет минути заедно.
— Какво мислиш? — попита той дъщеря си.
— Хенрик се държа както винаги. Поема много повече информация, отколкото сам дава.
— Такава е природата му, както и моята. — И такава би трябвало да е твоята, помисли си той. — Усети ли нещо особено?
Тя поклати глава.
— Нещо в момчето? — попита той.
— Стори ми се възпитано.
Херман реши да сподели част от нещата, с които тя не бе наясно.
— Хенрик е отчасти замесен в инициатива, която понастоящем занимава Кръга. Изключително важна за онова, което обсъждахме на закуска.
— Александрийската библиотека?
Той кимна.
— Един от близките му сътрудници на име Котън Малоун е част от играта.
— Сейбър ли ръководи операцията?
— И то доста добре. Всичко върви по план.
— Момчето също беше Малоун. И то ли е замесено?
— Син е на Котън Малоун.
Лицето й изрази изненада.
— Защо е тук?
— Доста хитър ход от страна на Хенрик. При положение че всички членове са тук, няма начин да не пазим поведение. Това е може би най-безопасното място и за двама им. Естествено, понякога стават злополуки.
— Готов си да навредиш на момчето?
Той се втренчи в нея.
— Готов съм да направя всичко необходимо, за да защитя интересите ни. Както би следвало да постъпиш и ти.
Тя не отговори и той й остави няколко минути да помисли. Накрая тя въздъхна:
— Необходимо ли е да става злополука?
Приятно му бе, че започва да осъзнава сериозността на положението.
— Зависи какво си е наумил нашият скъп приятел Хенрик.
— Защо са те нарекли така? — попита Макколъм. — Котън?
— Всъщност, това е доста… — започна Пам.
Малоун я прекъсна.
— … дълга история. Ще я обсъдим друг път. В момента искам да разбера за Пътя на героя.
— Винаги ли се дразниш толкова, като стане въпрос за името ти?
— Дразня се, когато става въпрос за губене на време.
Макколъм привършваше блюдото си с плодове. Определено се хранеше здравословно. Овесени ядки, ягоди, плодов сок, пълнозърнесто хлебче.
— Добре, Малоун. У мен е. Взех го от един поканен, който почина, преди да успее да откликне на поканата.
— Твое дело ли беше?
— В този случай, не. Причините бяха естествени. Открих го и откраднах описанието. Не ме питай кой е бил, тъй като нямам намерение да споделям. Важното е, че разполагам с указанията.
— А сигурен ли си, че са истински?
Макколъм се подсмихна.
— В моята работа това става известно едва когато стигнеш. Но съм готов да рискувам.
— Какво всъщност искаш? — попита Пам. През цялата закуска бе запазила нетипично мълчание. — Очевидно знаеш повече, отколкото ние. Тогава защо си губиш времето с нас?
— Ако трябва да съм честен, имам един проблем. През последните няколко седмици се боря с описанието на Пътя. Представлява невероятна гатанка. Чийто отговор не мога да открия. Мислех, че вие двамата можете да помогнете. В замяна съм готов да споделя каквото зная.
— Както и да застреляш двама души в главата — вметна Малоун.
— Щяха да направят същото с вас. Което, между другото, би трябвало да те накара да се замислиш. Кой би могъл да иска смъртта ви?
Хубав въпрос, помисли Малоун. Никой не ги бе проследил от Лондон, в това бе убеден. Нямаше логика убийците да са ги причаквали в Бейнбридж Хол. Та той бе решил да отиде там едва преди няколко часа.