— Пътят — започна Макколъм — се оказва много по-сложен, отколкото си мислех първоначално. Сега ми казваш, че и евреите са замесени.
— Един мой приятел бе убит вчера, което би трябвало да сложи край на еврейския интерес.
— Този твой приятел беше ли запознат с библиотеката?
— Точно това бе причина за смъртта му.
— Не е първият.
Малоун искаше да разбере нещо.
— Предполагам, искаш да продадеш евентуалните ръкописи на дилъри?
Макколъм сви рамене.
— Искам да получа отплата за положените усилия. Това притеснява ли те?
— Ако все още съществуват ръкописи, трябва да се съхраняват и изучават.
— Аз не съм алчен, Малоун. Все някъде из откритото ще има нещичко, което да мога да продам като компенсация за усилията си. — Макколъм направи пауза. — Както и заслугите за откритието, естествено. Това само по себе си би имало стойност.
— Богатство и слава — каза Пам.
— Открай време най-великата награда — каза Макколъм. — И двете имат своите предимства.
Малоун бе чул достатъчно.
— Разкажи ни за указанията.
Макколъм седеше пред тях, надменен като божество, нагъл като дявол. Трябваше да внимават с него. Убиваше с прекалено голяма лекота. Но ако действително разполагаше с Пътя на героя, можеше да се окаже единственият им ход в правилната посока.
Макколъм посегна към джоба си и извади лист хартия.
— Ето как започва.
Малоун взе листчето с размера на банкнота и зачете.
Колко странни са ръкописите, велики изследователю на неизвестното. Явяват се поотделно, но за онези, които знаят, че багрите на дъгата образуват един-единствен бял лъч светлина, представляват едно цяло. Но как да открием този единствен лъч? Това е загадка, но посети параклиса край река Техо във Витлеем, посветен на нашия светец покровител.
— Къде е останалото? — попита той.
Макколъм се подсмихна.
— Разгадай тази част, после ще видим. Да не прибързваме.
Малоун се изправи.
— Къде тръгна? — попита Макколъм.
— Да си заработя заплатата.
43
Вашингтон, окръг Колумбия, 5:30 ч.
Стефани се бе сблъсквала с много неща, но никога със заповед за задържане. Лари Дейли качваше залога.
— Трябва незабавно да ударим Дейли — каза тя.
Тримата с Грийн и Касиопея стояха насред кухнята му, а в кафеварката на плота бълбукаше кафе. Ароматът й напомни, че бе гладна.
— Какво имаш предвид? — попита Касиопея.
Нито веднъж за дванайсет години Стефани не бе излагала на опасност секретността на проекта. Тя приемаше клетвата си сериозно. Но сега безбройните съмнения я лишаваха от увереност и тя се колебаеше какво да предприеме. Накрая реши, че има само един избор, и каза:
— Ние разследвахме Дейли.
Лицето на Грийн стана още по-сериозно.
— Обясни ми.
— Исках да разбера какво мотивира действията му и за целта прикрепих към него една агентка. Следеше го с известни прекъсвания почти цяла година. Научих много.
— Стефани, продължаваш да ме смайваш. Знаеш ли какво щеше да се случи, ако беше разбрал?
— Вероятно щяха да ме уволнят, така че какво значение има сега?
— Той се опитва да те убие. Може би все пак е разбрал.
— Съмнявам се. Тя бе много добра. Но Дейли е загазил до ушите. Ти каза, че така и не си открил нарушения на закона. Аз пък открих. И то много. Финансиране на кампанията, подкупи, измами. Дейли е проводникът за всичко, което хората с възможности искат от Белия дом и не желаят имената им да се появят върху изобличителни документи.
— Защо не си предприела нищо?
— Смятах да го направя, но ми попречи изтичането на информация. И се наложи да почакам.
— А сега, когато той оглави проект „Магелан“, ще открие ли какво си правила? — попита Касиопея.
Стефани поклати глава.
— Цялата информация е класифицирана, а агентката, която водеше разследването, беше отстранена от проекта преди месеци. Знаем само аз и тя.
Грийн наля кафе в две чаши.
— Какво искаш да направиш?
— Тъй като приятелката ми с многобройните умения е тук, мислех да довършим разследването.