Мобилният му телефон иззвъня върху нощното шкафче. Той се приближи и погледна номера. Йеспер. Натисна зеления бутон.
— Има обаждане за вас. От Тел Авив.
— В такъв случай нека го чуем.
Няколко секунди по-късно, след като се свърза, чу плътен баритон.
— Хенрик, какви ги вършиш?
— Какво, за бога, имаш предвид?
— Недей да скромничиш. Вчерашното ти обаждане събуди подозренията ми, но сега направо ме е обзела параноя.
Предишния ден той се бе обадил в кабинета на израелския премиер. Тъй като даряваше милиони за еврейските каузи и бе финансирал цяла поредица израелски политици, включително настоящия премиер, обаждането му не бе пренебрегнато. Бе задал един-единствен простичък въпрос — защо Израел се интересува от Джордж Хаддад? Умишлено не бе говорил директно с премиера, а бе задал въпроса си чрез началника на кабинета му, който в момента, както долавяше, се чувстваше доста притеснен. Сега Хенрик попита:
— Откри ли отговора на моя въпрос?
— Мосад ни нареди да си гледаме работата.
— Така ли се изразяват пред управляващите?
— Да, когато наистина искат да си гледаме работата.
— Значи нямаш отговор?
— Не съм казал такова нещо. Искат смъртта на Джордж Хаддад и ненамеса от страна на Котън Малоун. Изглежда Малоун и бившата му съпруга в момента са на път към Лисабон, и то след снощното убийство на четирима души в музей северно от Лондон. Любопитното е, че англичаните знаят, че Малоун има пръст в убийствата, но не са предприели нищо. Оставили са го да напусне необезпокояван страната. Нашите смятат, че американците са дали зелена светлина на действията му. Смятат, че Америка отново се намесва в нашите работи — поне по отношение на Джордж Хаддад.
— А твоите служители откъде имат тези сведения?
— Следят Малоун. Знаят точно къде е и какво прави. От известно време са предусещали такова развитие.
— Май всички са се хванали здраво за работа.
— Меко казано. Двамата с премиера ценим приятелството ти. Ти си покровител на тази нация. Затова ти се обаждам. Мосад смята да елиминира Малоун. Пратили са агенти в Лисабон. Ако можеш да го предупредиш, направи го.
— Ще ми се да можех, но няма как.
— Тогава бог да му е на помощ. Ще има нужда.
Линията щракна и връзката прекъсна.
— Някакъв проблем ли има? — попита Гари.
Торвалдсен успя да се овладее.
— Просто дребен проблем в една от компаниите ми. Все още работя, нали знаеш.
Момчето като че ли прие обяснението.
— Каза, че сме тук заради някакъв клуб, но не ми обясни какво общо имам аз с него.
— Чудесен въпрос. Ще ти отговоря, докато се разхождаме. Ела, ще те разведа из имението.
Алфред Херман чу вратата на стаята на Хенрик Торвалдсен да се затваря. Подслушвателното устройство, инсталирано в спалнята, работеше перфектно. Маргарете седеше срещу него. Той изключи приемника.
— Датчанинът ще се окаже голям проблем — вметна тя.
Доста време й отне да го схване. Очевидно Торвалдсен бе дошъл, за да слухти, но телефонният му разговор бе по-интересен. Старият му приятел не бе казал нищо, което да подскаже за естеството му, но Херман се съмняваше да има нещо общо с бизнес.
— Прав ли е? — попита Маргарете. — Ти ли отвлече момчето?
Той умишлено й беше позволил да слуша, затова сега кимна.
— Беше част от плана ни. Но също така позволихме да го спасят. В момента Доминик се грижи за семената, които посяхме.
— Библиотеката?
Баща й отново кимна.
— Вярваме, че сме на прав път.
— И смяташ да повериш тази информация на Сейбър?
— Той е нашият представител.
Тя поклати глава с отвращение.
— Татко, та той е алчен наемник. От години ти го повтарям.
Търпението му изведнъж се изчерпи.
— Не ти обяснявам какво се случва, за да спориш с мен. Трябва ми помощта ти.
Той видя, че тя е доловила напрежението в гласа му.
— Разбира се. Не исках да проявя неуважение.
— Маргарете, светът е сложно нещо. Трябва да използваш ресурсите, с които разполагаш. Да се съсредоточиш. Помогни ми да се справя с онова, което ни предстои, и остави Доминик да се тревожи за своята част.
Тя пое дълбоко въздух и бавно издиша през стиснати зъби, както правеше, когато беше нервна.