— Какво искаш да направя?
— Разходи се из имението. Срещни се уж случайно с Хенрик. Той смята, че е в безопасност тук. Накарай го да се чувства точно така.
45
Вашингтон, окръг Колумбия, 10:30 ч.
Стефани не бе особено доволна от външния си вид. Сребристорусата й коса сега бе светлокестенява в резултат на припряното боядисване с помощта на Касиопея. Промяната бе допълнена от различен грим, нови дрехи и чифт очила. Не бе идеално, но поне бе достатъчно да й помогне да скрие самоличността си на обществени места.
— Не съм носила такива вълнени панталони от години — каза тя на Касиопея.
— Платих доста за тях, така че внимавай.
Стефани се усмихна.
— Е, хайде, сякаш не можеш да си го позволиш.
Облеклото й се допълваше от блуза по врата и тъмносиньо сако. Седяха на задната седалка на едно такси, което едва пъплеше в късното задръстване.
— Почти си неузнаваема.
— Да не искаш да кажеш, че се обличам като старица?
— Гардеробът ти може да понесе известна модернизация.
— Ако оцелея след всичко, можеш да ме изведеш на пазар.
В очите на Касиопея светна развеселено пламъче. Тази жена допадаше на Стефани. Самоувереността й бе заразна.
Бяха тръгнали към къщата на Лари Дейли. Живееше в Кливланд Парк, разкошен жилищен комплекс недалеч от Националната катедрала. Някога лятно убежище за жителите на Вашингтон, търсещи бягство от градските жеги, сега кварталът приютяваше антикварни магазинчета, модерни кафенета и доста популярен театър в стил арт деко.
Стефани каза на шофьора да спре на три пресечки от адреса и плати сметката. Изминаха разстоянието пеша.
— Дейли е един арогантен негодник — каза тя. — Смята, че никой не го наблюдава. Но си води бележки. Мен ако питаш, е много тъп. Но това поне прави.
— Как успя да се приближиш толкова до него?
— Женкар е. Просто му дадох възможност.
— Креватен разказвач, а?
— От най-сладкодумните.
Къщата представляваше поредното викторианско убежище. Първоначално Стефани се бе учудила как Дейли успява да си позволи астрономичната ипотека за имота, но бе научила, че всъщност живее под наем. Стикер върху прозореца на първия етаж гласеше, че имотът е защитен с охранителна техника. Беше още светло и Дейли вероятно бе в Белия дом, където прекарваше поне по осемнайсет часа на ден. Консервативната преса обичаше да величае отдадеността му на работата, но Стефани не се заблуждаваше. Той просто не искаше да изпусне нищо, дори и за миг.
— Ще ти направя неустоимо предложение — каза тя.
Устните на Касиопея се разтвориха в лукава усмивка.
— Искаш да нахлуя с взлом?
— А пък аз ще се оправя с алармата.
Сейбър свикваше с личността на Джими Макколъм, но с името нещата стояха другояче. Той не го бе използвал отдавна, но го прие за уместно, като се имаше предвид, че Малоун като нищо можеше да го провери. Ако го направеше, името щеше да изникне в архивите на армията. Имаше и кръщелно свидетелство, социално осигурителен номер, както и много други документи, тъй като бе сменил името си, след като бе дошъл в Европа. Доминик Сейбър излъчваше солидност и загадъчност. Мъжете, които го бяха наели, знаеха твърде малко за него, така че бе важно етикетът да бъде привлекателен. Беше го прочел в едно немско гробище, на надгробния паметник на някакъв аристократ, починал през XIX век. А сега отново бе Джими Макколъм.
Майка му го бе кръстила Джеймс, на баща си, когото бе наричал Големия татко — един от малкото мъже в живота му, които се бяха отнасяли към него с уважение. Не познаваше собствения си баща, нито пък вярваше, че майка му е наясно кой от всичките й любовници носи вината. Макар да бе добра майка и да се държеше мило с него, тя беше пълна неудачница, често сменяше мъжете, омъжи се три пъти и пропиля всичките си пари. Сейбър напусна дома на осемнайсет, за да постъпи в армията. Тя искаше той да следва, но науката не го влечеше. За него, както и за нея самата, другите възможности бяха по-привлекателни.
За разлика от нея той бе успял да се възползва от всеки предоставил му се шанс. Армията. Специалните части. Европа. Столовете. Цели шестнайсет години се бе трудил за другите, следвал бе заповедите им, приемал бе отплатата им и се бе задоволявал със скъперническите им похвали. Но сега бе време да работи за себе си. Рисковано ли беше? Със сигурност.