Малоун влезе в нефа. Мракът отстъпи пред ярко великолепие. Шест тънки колони, всяка с пищна плетеница от гравирани цветя, се извисяваха към тавана. Късното слънце се лееше през редицата прозорци с цветни стъкла. Лъчи и сенки се гонеха по стените. Решетка от тънки рейки оформяше сводестия таван; колоните наподобяваха мачти, а украсата между тях — корабни въжета. Малоун усещаше присъствието на сарацините, завоювали някога Лисабон, забеляза и византийските елементи. Хиляди детайли се преплитаха около него, без нито един да се повтори. Бе наистина забележително.
А още по-забележително, помисли си той, бе, че древните зидари са имали смелостта да построят нещо толкова масивно върху тръпнещата лисабонска земя. Дървените пейки, някога приютявали монасите, сега служеха само на любопитните. Ромоленето на гласовете отекваше в нефа, периодично надвиквано от нечий спокоен глас по уредбата, който умоляваше за тишина на няколко езика. Малоун откри източника — един свещеник с микрофон, застанал край олтара в средата на кръстовидното пространство. Никой не обръщаше внимание на молбите му — особено екскурзоводите, които продължаваха да редят платените си лекции.
— Това място е невероятно — каза Пам.
Малоун бе напълно съгласен.
— На табелата отвън пише, че затваря в пет. Трябва да си вземем билети за останалата част.
— Аз ще ида да ги купя — предложи Макколъм, — но указанията не ни ли насочват именно насам, към църквата?
— Нямам представа. Най-добре е да огледаме всичко, за да сме сигурни.
Макколъм си проправи път през тълпата до входния портал.
— Какво мислиш? — попита Пам, все още стиснала листа хартия.
— За него или за указанията?
— И двете могат да се окажат проблемни.
Той се усмихна. Права беше. Но що се отнася до указанията, той имаше идея.
— Сега вече някои от фразите звучат смислено. Започни пътешествието си в сенките и го завърши на дневна светлина. Това лесно се получава със самия вход на църквата. Там отзад е като в мазе, а после излизаме на светло.
Свещеникът отново призова множеството към тишина и отново никой не му обърна внимание.
— Не му е лесно — отбеляза Пам.
— Като на детето, което трябва да записва имената на говорещите, докато учителката я няма в стаята.
— Е, добре, господин Гениалност — каза тя. — Какво ще кажеш за където залязващата звезда попада на роза, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш друго място.
Вече бе мислил за тези думи. Вниманието му се насочи напред, към източната част на църквата, където правоъгълното пространство свършваше пред вдлъбната стена, пред която бе поставен главният олтар. Над него имаше купол с полусферична форма, дълбок свод и таван с четвъртити каменни подпори. Йонийски и коринтски колони се издигаха симетрично от трите страни на източната част около сводести каменни камери, в които се намираха богато украсени кралски гробници. Вдлъбнатата стена бе украсена с пет картини, а всичко беше така разположено, че да привлича окото към величествения бароков сакрариум в средата, над олтара.
Малоун си проправи път през множеството зяпащи туристи до външния олтар. Кадифени въжета препречваха достъпа до източната част на църквата. Една табелка уведомяваше, че сакрариумът бил изработен изцяло от сребро от златаря Жоао де Суса между 1674 и 1678 г. Дори и от разстоянието от близо двайсет метра той впечатляваше с великолепието си.
Той се обърна, погледът му се насочи обратно към нефа, плъзна се покрай колоните и пейките, към входа, от който бяха влезли.
И тогава го видя. В горния хор, зад плътната каменна балюстрада, на двайсет метра от пода на църквата, високо върху най-отдалечената стена имаше огромно око, което се взираше в него.
Кръглият прозорец бе с диаметър поне три метра. От центъра му тръгваха декоративни метални лъчи, които го разделяха на сегменти. Ребрата на тавана оформяха сложен път към него и сякаш се разтваряха в лишеното му от сенки сияние, ярко като прожектор, осветяващо вътрешността на църквата.
Често срещан елемент в много средновековни църкви. Кръстен на красиво цвете.
Прозорец розетка. Обърнат на запад. В края на деня. Сияещ като слънце. Но имаше и още нещо.
В средата на балюстрадата Малоун видя голям кръст. Той се приближи и забеляза, че кръстът е на равнището на прозореца, слънчевите лъчи минаваха покрай него и осветяваха нефа.