Където залязващата звезда попада на роза, пронизва дървения кръст и превръща среброто в злато. Намери мястото, което образува адрес без място, където ще откриеш друго място.
Май бяха открили мястото.
47
Виена, 16:30 ч.
Торвалдсен се възхити на великолепието от цветя, вода и мрамор в огромната градина на Алфред Херман, очевидно дело на няколко поколения. Сенчести алеи се виеха от замъка към моравите, а от двете страни на настланите с тухли пътеки се редяха статуи, барелефи и фонтани. Тук-там френското влияние отстъпваше на по-изчистения италиански стил.
— Кои са собствениците на това място? — попита го Гари.
— Херманови са стар австрийски род, както е и моето семейство в Дания. Доста богати и влиятелни.
— Приятел ли ти е?
Интересен въпрос, имайки предвид подозренията му.
— Допреди няколко дни смятах, че така стоят нещата. Но вече не съм толкова сигурен.
Любознателността на момчето му допадаше. Наясно бе със спорното му бащинство. След като се бе върнал от Атланта, където бе оставил Гари след лятното му гостуване, Малоун му бе разказал споделеното от Пам. Торвалдсен не показа изненада, когато я видя на живо за пръв път преди няколко дни, макар незабавно да я позна. Присъствието й в дома му заедно с Малоун означаваше проблеми, така че бе наредил на Йеспер да стои пред вратата на кабинета. Пам Малоун бе ужасно напрегната. За щастие се бе поуспокоила. В момента трябваше да си е обратно в Джорджия. Вместо това, гласът от Тел Авив бе казал: Изглежда Малоун и бившата му съпруга в момента са на път към Лисабон.
Какво точно ставаше? Защо трябваше да ходят там? И къде бе Ноктите на орела?
— Дойдохме тук — обърна се той към Гари, — за да помогнем на баща ти.
— Татко не спомена, че ще трябва да пътуваме. Каза ми да стоя мирен и да съм нащрек.
— Но също така ти нареди да правиш каквото ти кажа.
— Значи, ако ми се разкрещи, ти ще поемеш вината.
Торвалдсен се усмихна.
— С удоволствие.
— Виждал ли си да застрелват човек?
Той знаеше, че споменът от вторник със сигурност още тормози момчето, колкото и смело да се държеше.
— Неведнъж.
— Татко застреля онзи мъж в главата. Но знаеш ли какво? Въобще не ми пукаше.
Торвалдсен поклати глава при това перчене.
— Внимавай, Гари. Никога не бива да свикваш с убийствата, макар и да ти се струват справедливо наказание.
— Не исках да прозвучи така. Просто онзи човек беше лош. Заплаши да убие мама.
Минаха покрай мраморна колона, увенчана със статуя на Диана. Лек полъх галеше дърветата и караше сенките върху набраздената трева да се движат.
— Баща ти е направил каквото е трябвало.
— И аз така бих постъпил.
Да вървят по дяволите гените. Гари си беше син на Малоун. И макар да бе само на петнайсет, със сигурност негодуванието му можеше да бъде провокирано — точно както на баща му — особено ако е изложен на опасност любим човек. Гари знаеше, че родителите му бяха отпътували за Лондон, но не бе в течение, че майка му все още е в играта. Заслужаваше да научи истината.
— Баща ти и майка ти са на път за Лисабон.
— Това ли ти казаха по телефона?
Той кимна и се усмихна на решителността, с която момчето възприе новината.
— Мама защо е още с него? Снощи нищо не спомена. Та те не се разбират.
— Нямам представа. Ще трябва да почакаме някой от двамата да се обади. — Той самият отчаяно искаше да получи отговор на този въпрос. После забеляза постройката, към която се бяха отправили. Кръгъл павилион от цветен мрамор с връх от позлатено желязо. Откритата балюстрада гледаше към кристално езеро, сребристата му повърхност беше притихнала в сенките.
Влязоха и той се приближи до перилата. Вътрешността бе осеяна с големи вази с дъхави цветя. Както винаги Херман се бе постарал.
— Някой идва — каза Гари.
Торвалдсен не се обърна. Нямаше нужда. Виждаше я в мислите си. Нисичка, набита, запъхтяна. Той продължи да гледа езерото и да се наслаждава на сладкия дъх на дърветата и цветята.
— Бързо ли приближава дамата?
— Как разбра, че е жена?
— Запомни, Гари, че не можеш да спечелиш битка, ако врагът ти поне в някои отношения не е предвидим.