— Сериозно рискуваме, като се бавим така.
Стефани спря за миг и се ослуша.
— Май все още са заети.
Касиопея отвори внимателно чекмеджетата на бюрото, опипвайки за тайни отделения. Но Стефани се съмняваше, че ще открият нещо там. Беше твърде лесно. Погледът й отново обходи рафтовете с книги и очите й се спряха на един от политическите трактати, тъничко кафеникаво томче със син надпис.
„Твърда игра“, от Крис Матюс.
Спомни си историята, която Дейли бе разказал на Грийн, когато се хвалеше с новия си пост в проект „Магелан“. Какво бе казал? Властта е това, което държиш в ръцете си. Тя се пресегна и измъкна книгата, отвори я и откри, че последната една трета от страниците бяха залепени заедно и в средата им бе издълбана празнина дълбока около 7–8 милиметра. Вътре имаше пет флашпамети, всяка обозначена с римска цифра.
— Как се сети? — прошепна Касиопея.
— Направо се плаша, че се сетих. Явно започвам да разсъждавам като този идиот.
Касиопея тръгна към задната част на къщата, но Стефани я хвана за ръката и посочи към предишния вход. В отговор получи недоумяващ поглед — изражение, което сякаш говореше: Защо да си просим неприятности? Влязоха в кабинета, после във фоайето. Панелът на алармата до входната врата сочеше, че системата все още е изключена. Тя хвана пистолета на Диксън.
— Лари — провикна се тя.
Тишина.
— Лари. Може ли за момент?
На горния етаж затрополиха стъпки и Дейли се появи на вратата на спалнята, само по панталони, гол до кръста.
— Страхотна прическа, Стефани. Сменяш имиджа, така ли? А и дрехите. Хващат окото.
— Специално заради теб.
— Какво правиш тук?
Тя размаха книгата.
— Дойдох за плячката ти.
Момчешкото лице на Дейли се изкриви от паника.
— Точно така. Време е и ти да се поизпотиш. А, Хедър? — Гласът й се извиси. — Разочарована съм от избора ти на любовник.
Диксън излезе чисто гола от спалнята, без следа от свян.
— Мъртва си.
Стефани сви рамене.
— Ще видим. В момента разполагам с твоя пистолет. — И тя размаха оръжието.
— Какво смяташ да правиш? — попита Дейли.
— Още не съм решила. — И все пак й се искаше да разбере. — Отдавна ли сте близки?
— Не е твоя работа — отвърна Диксън.
— Просто съм любопитна. Прекъснах ви, за да ви информирам, че в играта вече е заложена не само моята кожа.
— Явно знаеш доста — промърмори Дейли. — Коя е приятелката ти?
— Касиопея Вит — отговори Диксън.
— Поласкана съм, че си чувала за мен.
— На теб дължа онази стреличка във врата.
— Няма нужда да ми благодариш.
— Я се връщайте в леглото вие двамата — засмя се Стефани.
— Не съм толкова убедена. — Диксън тръгна към стълбите, но Стефани вдигна оръжието.
— Не ме предизвиквай, Хедър. От скоро съм безработна, а и има заповед за арестуването ми.
Израелката спря, вероятно усещайки, че моментът не е подходящ за предизвикателства.
— В спалнята — повтори Стефани.
Диксън се поколеба.
— Веднага.
Диксън отстъпи назад. Стефани събра дрехите й, включително обувките.
— Не би рискувал да се изложиш публично, като хукнеш след нас — каза тя на Дейли. — Но тя не би се спряла. Това поне ще я забави малко.
Двете с Касиопея си тръгнаха.
49
Виена, 18:40 ч.
Торвалдсен нахлузи червената роба. Носенето й по време на събранието бе задължително за всички членове. Първото заседание започваше в седем, но той не гореше от особен ентусиазъм. Обикновено имаше прекалено много приказки и твърде малко взети решения. Никога не бе имал нужда от съучастници, за да постига целите си. Но пък му допадаше дружеската атмосфера, която се възцаряваше след заседанията.
Гари седеше в едно от тапицираните кресла.
— Как изглеждам? — попита възрастният мъж развеселено.
— Като крал.
Царствените одежди стигаха до глезените, бяха ушити от кадифе и богато избродирани със златна нишка с мотото на Ордена, JEL’AY EMPRINS. Аз се осмелих. Облеклото датираше от V век, от времето на първия Орден на Златното руно. Хенрик се пресегна за медальона. Масивно злато с изображение на кремък и огниво от черен емайл, а в центъра му — пищно златно руно.