Натаниъл Хоторн
Алената буква
Предговор на автора към второто издание
За голямо учудване на автора и (ало му бъде разрешено да се изрази така, без с това да обиди още някого) до голяма степен за негова забава описанието на чиновническия живот в увода му към „Алената буква“ предизвика небивали вълнения в почтените среди около него. Наистина те едва ли биха били по-бурни, ако да бе той изгорил митницата и изгасил последната й тлееща главня в кръвта на дадена многоуважавана личност, към която, да речем, е хранел особена ненавист. Тъй като общественото неодобрение би му тежало твърде много, ако съзнаваше, че го заслужава, авторът, с ваше позволение, би искал да каже, че е препрочел внимателно въпросните страници с цел да поправи или изхвърли всичко неуместно и да направи каквото може, за да изкупи злодеянията, в които бе обвинен. Но на него му се струва, че онова, с което се отличава разказът му, са преди всичко искреният и неподправен беззлобен хумор и точността, с която чистосърдечно е предал впечатленията си от личностите, описани там. Колкото до враждебност или каквото и да било злонамерено чувство от личен или политически характер, то авторът категорично отхвърля да е имал такива мотиви. Друг е въпросът, че би могло да се мине изобщо и без това описание и че от това нито читателите, нито книгата биха пострадали; но след като вече го е написал, авторът счита, че то не би могло да бъде по-издържано в дух на нравственост и доброжелателство, нито пък че би могъл да прибави нещо повече към неговата правдивост.
Ето защо авторът се вижда принуден да преиздаде уводния си разказ, без да промени нито дума в него.
Салем, 30 март 1850 г.
Митницата
Въведение към „Алената буква“
Странно наистина, но макар да не съм склонен към прекалена словоохотливост и да не обичам да се разпростирам за себе си и за личните си работи пред близки и приятели, ето че вече два пъти се обръщам към читателската публика, обзет от автобиографични пориви. Първата ми такава проява бе преди три-четири години, когато, съвсем неоправдано и без снизходителният читател или пък натрапчивият автор да могат да прозрат някаква причина за това, реших да ощастливя читателя с описанието на моето житие-битие сред безмълвния покой на един стар пасторски дом1. И понеже тогава имах щастието, макар и незаслужено, да намеря един-двама слушатели, аз пак ще ви хвана за ревера, за да ви разкажа за трите си години в една митница. Едва ли примерът на прословутия общински архивар П.П.2 е имал по-ревностен последовател. Всъщност, като принася безвъзмездно в дар творението си, авторът се обръща не към онова мнозинство, което бързо ще го захвърли или въобще няма да го погледне, а към единиците, които ще го разберат едва ли не по-добре от всичките му училищни и житейски спътници. Някои писатели отиват още по-далеч и се впускат в такива съкровени тайни, каквито е уместно да се поверяват само на едничката в света напълно сродна душа. Сякаш печатното слово, пуснато на воля по широкия свят, е длъжно да намери втората половинка на собственото им „аз“ и с едно такова общение да затвори кръга на тяхното съществуване. Едва ли обаче може да се смята за благоприлично да се казва всичко докрай, дори и в безлична форма. Но тъй като без жива връзка със слушателя мисълта застива, а словото се сковава, простимо би било да си представим, че говорим пред един макар и не най-близък, но благоразположен и разбиращ приятел. И тогава този сгряващ душата образ ще разтопи естествената ни въздържаност и ще можем да си побъбрим за онова, което ни заобикаля, и дори за себе си, без при това да разбулваме най-съкровеното в нас. Ето къде според мен е степента и границата, до която авторът може да си позволи да бъде автобиографичен, без да накърнява нито читателските, нито собствените си права.
Както ще стане ясно, очеркът за митницата има и едно достойнство, което винаги се е ценяло в литературата: той разкрива по какъв начин се сдобих с голяма част от страниците, които ще последват3, и принася доказателства за автентичността на повествованието в тях. Именно желанието да покажа, че всъщност се явявам просто редактор, или може би съвсем малко повече от редактор, на най-обширния разказ в книгата ми, бе истинската причина, която ме подтикна към личен контакт с читателя. При изпълнението на основната задача ми се стори допустимо да дам с няколко допълнителни щриха макар и бегла представа за един свят, неописан досега, както и за някои от хората, които го обитават, в това число и самият автор.
1
Хоторн има предвид книгата си „Сенки от стария пасторски дом“, излязла от печат в 1846 г.
2
Става дума за „Мемоари на общинския архивар П. П.“, пародия на „История на моето време“ от Гилбърт Бърнет, излязла от кръга писатели около Александър Поуп (1688–1744).
3
По времето, когато пишеше тези редове, авторът бе замислял да публикува заедно с „Алената буква“ и няколко кратки разказа и очерка. Бе счетено за целесъобразно обаче те да се отложат. — Б.а.