И все пак може някой ден — о, сладка мисъл, о, тържество! — правнуците на днешното поколение да споменат с благодарност списовача от миналото, когато техният съвременник антиквар им посочи сред другите исторически забележителности на града и мястото, където се е намирала старата водна помпа.
Глава I
Вратата на затвора
Многолюдното сборище от брадати мъже с островърхи шапки, примесено тук-таме с гологлави или закачулени жени, се бе струпало в сива тълпа пред обкованата с желязо тежка дъбова врата на една дървена постройка.
Независимо от конкретния утопичен идеал на обществени добродетели и щастие, към който се стремят, основателите на нова колония неизбежно стигат до извода, че сред първите им практически стъпки в усвояването на девствената земя непременно трябва да бъде заделянето на два участъка; единият за бъдещото гробище, а другият — за построяването на затвор. Въз основа на това правило можем смело да предположим, че основателите на Бостън са построили първия затвор в района на Корнхил със същата бързина, с която са очертали и границите на първото градско гробище на участъка на Айзък Джонсън31 и по-точно около неговия гроб, който по-късно влязъл в църковния двор на „Кингс Чапъл“32 и бил заобиколен от импозантните гробници на нейните миряни. Така че петнадесетина-двадесет години след заселването на града дървената постройка на затвора бе вече потъмняла от дъжд, сняг и пек и носеше всичките следи на времето, които придаваха още по-потискащ вид на и без това мрачната й фасада. Ръждата по масивната желязна обкова на дъбовата й врата изглеждаше най-древното нещо в този Нов свят. Затворът, както самата престъпност и всичко свързано с нея, сякаш не знаеше що е младост. Пред тази грозна постройка до коловоза на улицата се простираше малка зелена полянка, буйно обрасла с репей, огниче, овсига и друга отблъскваща растителност, която очевидно намираше благоприятна почва в земята, тъй скоро родила черното цвете на цивилизованото общество — затвора. Ала встрани от входа, пуснал корени под самия праг, растеше див розов храст, обсипан в този юнски ден с най-нежните си цветове, които сякаш предлагаха своя аромат и крехката си красота както на влизащия затворник, така и на онзи, който излиза оттук, за да понесе тежката си участ, в знак, че и за тях има състрадание и доброта в голямото сърце на майката-природа.
По някакъв странен каприз на съдбата този розов храст бе влязъл в историята, ала дали бе просто част от някогашните шубраци, оцелял дълго след изсичането на гигантските борове и дъбове, под чиито сенки е цъфтял, или пък, както имаме всички основания да вярваме, бе изникнал изпод стъпките на светата Ан Хъчинсън33, когато прекрачвала прага на затвора — е загадка, която не се наемаме да разрешим. Не ни остава друго при вида на храста на прага на нашия разказ, който ще започне от злокобната врата сега, освен да откъснем един от цветовете му и да го поднесем на читателя. Да се надяваме, че той ще послужи за символ на благоуханен духовен цвят, разцъфнал нейде по пътя или в края на един мрачен живот и разведрил тази история за човешката слабост и мъка.
Глава II
Пазарният площад
Тълпата бостънски жители, събрана в лятното утро преди около два века на полянката и уличката пред затвора, се бе втренчила в закачената с железни панти дъбова врата. Да бяха това хора от друг народ или пък жители на Нова Англия, но от по-късна епоха, суровата непреклонност, която сковаваше брадатите им лица, би предвещавала нещо наистина ужасно, като например предстоящата екзекуция на известен престъпник, над когото съдът най-сетне е произнесъл присъдата, отдавна обявена му от обществото. Но като се има предвид колко суров е бил тогава пуританският характер, такива изводи могат да се окажат прибързани. Възможно е всъщност да е предстояло бичуване на позорния стълб на някой мързелив бял роб34 или непослушно дете, предадено на градските власти от родителите му. Виновникът би могъл да бъде и някой антиномист, квакер или прочие еретик, когото е очаквало прокуждане с камшици от града; или скитащ се индианец, буйствувал по градските улици под влиянието на огнената вода на белите, на когото е предстояло да го натирят с бой в гората. Би могло да бъде и вещица, като старицата Хибинс, злата вдовица на съдията, осъдена да увисне на бесилката. Във всички тези случаи зрителите имаха еднакво тържествен вид, както подобава на хора, за които религията и законът са неделимо цяло и съществена част от характера им, поради което те се отнасят както към най-мекото, така и към най-строгото публично наказание със същото уважение и благоговеен страх. В такова обкръжение престъпникът напразно би се оглеждал да срещне поне един съчувствен поглед. От друга страна, на наказание, което в наши дни би предизвикало известен присмех и подигравки, тогава се е придавало почти толкова сурово достойнство, както на смъртната присъда.
33
34
В Нова Англия заробвали бели преселници, които не можели да си платят превоза през океана. Обикновено срокът бил седем години, през които белите роби подлежали на неограничена експлоатация, бичуване и препродажба на търг.