Без повече произшествия те стигнаха до жилището на губернатора Белингам. Това бе голяма дървена къща, в стил, който продължава да се среща по улиците на нашите най-стари градове. Представителите му днес са обрасли с мъх, порутени, печално застинали паметници на множество тъжни и радостни събития, ставали някога в тях, споменът за които все още живее или е погребан навеки в мрачните им стаи. В онези дни обаче във външността на къщата се открояваше свежестта на първата година от построяването й, а от слънчевите й прозорци се излъчваше недостижимо жизнерадостната атмосфера на човешки дом, неспохождан дотогава от смъртта. Фасадата й действително бе изключително приветлива: поради множеството стъкълца, примесени в мазилката, под слънчевите лъчи тя цялата преливаше и искреше в отблясъци, като да бе обсипана с пълни шепи брилянти. Този блясък по̀ би подхождал за приказния Аладинов дворец, отколкото за дома на стар и строг пуритански управник. Още повече, че къщата бе украсена според тогавашната мода и с тайнствени, вероятно кабалистични знаци и фигури, вдълбани в меката мазилка, с която после заедно придобили твърдост и трайност и останали да радват идущите поколения.
Загледана в тази чудна блестяща къща, Пърл затанцува, заподскача и заиска всичките слънчеви лъчи да бъдат веднага свалени от стените й, за да си поиграе с тях.
— Не, мъничката ми — каза майка й. — Ти сама трябва да си събереш слънчеви лъчи. Аз не мога да ти ги дам.
Те се приближиха към дъговидната врата, оградена от двете страни с малки кулички или еркери, чиито прозорци имаха решетки и дървени кепенци, за да ги защищават при нужда. Хестър Прин повдигна желязното чукало, което висеше на вратата, и удари. Отвори й един от слугите на губернатора. Някога свободен англичанин, този човек бе продаден в робство за седем години, през което време щеше да бъде използуван, заменян и продаван като всяка друга вещ — вол или стол — от господаря си. Той бе облечен в синя ливрея, традиционното облекло на прислугата от онова време, наследено от старите английски аристократични домове.
— Вкъщи ли е негова милост губернаторът? — попита Хестър.
— Вкъщи е наистина — отвърна слугата, като втренчи широко отворените си очи в алената буква, която той, отскоро пристигналият в страната, виждаше за първи път. — Вкъщи си е негова милост, ама с него са един, ако не и двама свещеници и един доктор, та няма да може да ви приеме.
— Все пак аз ще вляза — заяви Хестър Прин. Решителният й вид и разкошният орнамент на гърдите й вероятно накараха слугата да я помисли за знатна дама и да се отстрани покорно.
Така майката и малката Пърл се озоваха в преддверието. С много изменения, подсказани от вида на строителните материали, от разликата в климата и в характера на обществения живот, губернаторът Белингам бе планирал новото си жилище по образ и подобие на заможен благороднически дом в родината си. Та холът му бе просторен, с висок таван, простираше се в дълбочина през цялата къща и свързваше почти всички останали помещения. От единия му край прозорците на двете кулички, които ограждаха портала с малки ниши, едва-едва осветяваха това обширно помещение, затова пък от другия, макар да имаше завеси, яркият ден нахлуваше през един от онези прозорци с дъгообразни върхове, за които четем в старите книги. Долу пред него на широк, мек диван бе оставен да лежи един внушителен по размери том, сигурно от Английските хроники37 или друго някое такова сериозно четиво, точно както в наши дни ние оставяме луксозно подвързани книги по декоративните масички, за да ги прелистват, докато ни чакат, хората, случайно отбили се да ни видят. Мебелировката на приемната се състоеше от няколко масивни стола, чиито дъбови облегалки бяха покрити с венци от дърворезба в сложни плетеници от цветни орнаменти. Към тях вървеше и маса в същия стил. Цялата гарнитура, изработена по времето на кралица Елизабет, ако не и по-рано, бе пренесена тук като реликва от бащиния дом на губернатора. На масата, в знак, че и на новото място старото английско гостоприемство не е забравено, стоеше калаена халба и стига да надникнеха, Хестър или Пърл можеха да видят в нея пенливите остатъци от скоро пита бира.
На стената в редица висяха портретите на прадедите на губернатора Белингам. Някои от тях носеха брони на гърдите си, а други — мирно благородническо облекло с парадни рюшове. Ала физиономиите на всичките излъчваха все същата убийствена недоброжелателност със суровите гримаси, които старинните портрети непременно възприемат, сякаш духовете, а не изображенията на мъртвите предшественици в тях се взират с гневен укор в деянията и развлеченията на живите.
37