Старият свещеник седна в едно кресло и посегна да притегли детето между коленете си. Но непривикнало да го докосва и ласкае друг освен майка му, то побягна през отворените стъклени врати и се, спря на горното стъпало в позата на дива тропическа пъстропера птица, готвеща се да излети. Мистър Уилсън, който имаше вид на добър дядо и обикновено се радваше на огромен успех сред децата, се зачуди силно от непокорството на Пърл, но все пак направи опит да я изпита.
— Пърл — започна той тържествено, — ти трябва да се учиш, за да придобиеш и носиш след време най-драгоценната перла в гърдите си. А сега, детето ми, кажи ми, кой те е създал?
Трябва да отбележим, че Пърл бе съвсем наясно по въпроса за нейния създател; отрасла в набожно семейство, Хестър Прин се бе заела наскоро след разговора с дъщеря си относно небесния й отец да я запознава с истините, за които човешкият дух, колкото и да е незрял, изпитва неутолима жажда. И за своите три годинки Пърл бе научила толкова много, че би могла с лекота да издържи всеки изпит по Новоанглийския часослов и по първата колона на Уестминстърския катехизис42, ако че не знаеше как изглеждат тези знаменити книги. Но тъкмо в този най-неподходящ момент, завладяна изцяло от упорството, повече или по-малко присъщо за всяко дете и десетократно развито в нея, Пърл стисна устните си в мълчание и ги отваряше само за да каже нещо наопаки. След като дълго време си смука пръстчето и опърничаво отказва на многобройните подкани да отговори на добрия мистър Уилсън, тя изведнъж заяви, че нея въобще никой не я е създавал, ами майка й я откъснала от дивия розов храст до вратата на затвора.
Навярно близостта до червените рози на губернатора в градината до стълбата едновременно със спомена за розовия храст край затвора, който бе видяла на път за тук, бяха подсказали на малката невероятния отговор.
Усмихнат, старият Роджър Чилингуърт се наведе към младия пастор и пошепна нещо на ухото му. Хестър Прин го погледна и дори в такъв момент, когато се решаваше съдбата й, потръпна, като забеляза промяната, настъпила във външността на изкусния лечител от времето, когато тя го бе познавала отблизо — той бе страшно погрознял, мургавата му кожа бе съвсем потъмняла, а уродливото му тяло съвсем се бе разкривило. Погледите на двамата се срещнаха за миг, но Хестър бе тутакси принудена да съсредоточи цялото си внимание върху събитията, които се разиграваха пред тях.
— Какъв ужас! — извика губернаторът, започнал постепенно да идва на себе си от изумлението, в което го бе хвърлил отговорът на Пърл. — Дете на цели три години, а да не знае кой го е създал! Без съмнение нищо няма да знае и за душата си, за греховната си същност и за съдбата, която я чака в бъдеще! Мисля, че няма какво повече да питаме, господа.
Хестър хвана Пърл, притисна я здраво до себе си и се обърна към стария пуритан, настръхнала за борба. Самотна, отритната от света, с това едничко съкровище, заради което сърцето й продължаваше да бие, тя се чувствуваше в свещеното си право на майка и бе готова да го брани на живот и смърт.
— Това дете ми е дадено от Бога! — гръмна възмутеният й глас. — Дадено ми е в замяна на всичко, което ми бе отнето. Тя е моето щастие и моята мъка! Тя е моят живот и моето наказание! Нима не виждате, че Пърл е алената буква, само дето може да бъде обичана, та милиони пъти по-тежко е възмездието за греха ми, с което ме терзае тя! Няма да ви я дам! Ще умра, но няма да я дам!
— Клетнице — опита се да я успокои старият духовник, — разбери, че за детето ще се грижат добре, много по-добре от теб.
— Господ я е поверил на мен — повтори Хестър Прин, вече на границата на истерията — и аз никому няма да я дам!
И тук най-ненадейно тя заговори на младия свещеник, мистър Димсдейл, когото до този миг не беше дала признаци да забелязва:
— Застъпи се за мен! Ти ми беше пастор, ти се грижеше за душата ми и ме познаваш по-добре от всички тук. За нищо на света детето няма да си дам! Застъпи се за мен! Ти знаеш — ти си близко до неща, които са непознати за тях, та знаеш какво се крие в сърцето ми, какви са правата на майката и колко са по-големи те, когато тя няма друго освен детето си и алената буква! Трябва да ме защитиш! Аз няма да си дам детето! Помогни ми!
Чул тази неочаквана, безумна молба, по която можеше да се разбере, че Хестър Прин бе доведена почти до лудост от това, което ставаше, младият свещеник излезе напред, без да се бави. Беше блед и се държеше за сърцето, както винаги когато нещо вълнуваше болезнено чувствителната му душа, и имаше още по-изнурен и измършавял вид, отколкото при публичното наказание на Хестър. Навярно поради лошото му здраве или по друга някаква причина в големите му черни, угрижени очи се бе събрал цял океан от мирова скръб.