Това схващане придобиваше известна правдоподобност поради неугасващия, особен интерес, с който докторът постоянно ограждаше младия свещеник; избрал го за свой духовен пастир, старият Чилингуърт правеше всичко възможно да спечели приятелството и доверието на този природно затворен човек. Макар да бе изразил огромна загриженост по повод здравето на пастора си, ученият изгаряше от нетърпение да се захване час по-скоро с неговото лечение, докато все още не бе късно да се надява на благоприятен изход. Всички — и старейшините46, и дяконите, и почтените матрони, и хубавите девойчета от паството на мистър Димсдейл, с еднаква настойчивост го умоляваха да се възползува от искрено предлаганата помощ на лекаря. Ала младият свещеник кротко, но неизменно отказваше.
— Нямам нужда от лечение — твърдеше той.
Но как можеше пасторът да говори така, когато от неделя на неделя лицето му ставаше все по-бледо и изпито, гласът — все по-треперлив, а да се хваща за сърцето от случаен жест се бе превърнало в постоянна негова привичка? Нима дългът го бе преуморил дотолкова, че му се бе приискало да умре? С този въпрос към мистър Димсдейл се обърнаха официално най-висшите духовници на Бостън, както и дяконите от неговата църква, за да го „вразумят“, както сами се изразиха, като му изтъкнат колко грешно е да се отхвърля помощта, тъй явно пратена от провидението. Той ги изслуша мълчаливо и накрая обеща да поговори с доктора. И за да сдържи думата си, преподобният мистър Димсдейл потърси медицински съвет от Роджър Чилингуърт със следните слова!
— Ако по Божията воля е наближил краят на моя труд и на моите скърби, на греховете и теглата ми, то с радост бих го срещнал, защото в гроба ще остане само земното от мен, а безсмъртната душа ще се отправи към своето място във вечността, което е много по за предпочитане, отколкото вие да пробвате силите си да ме изцелите с вашето изкуство.
— Такова нещо — отвърна Роджър Чилингуърт със спокойствието, което — непринудено или наложено — бе типично за него — не е странно да се чуе от млад свещеник. Младостта, все още неуспяла да пусне дълбоки корени, лесно се отказва от живота! А праведниците, които живеят с Бога на земята, с радост я напускат, за да се разхождат с него по улиците злати на Нови Ерусалим47.
— Ох, да бях аз по-достоен да отида горе — възрази пасторът, като се хвана за сърцето и вълна от червенина заля в болезнена спазма челото му, — тогава по-охотно бих останал да се трудя тука.
— Добрите хора никога за себе си добро не мислят! — каза докторът.
Така Роджър Чилингуърт, загадъчният стар човек, се зае да лекува преподобния мистър Димсдейл. И тъй като докторът бе в еднаква степен заинтересован да проникне до дъното както на болестта, така и на характера, на душевните качества на пациента си, ето че постепенно, въпреки огромната разлика в годините, двамата мъже започнаха да прекарват много време заедно. Заради здравето на пастора и за да може лекарят да събира билки за целебни отвари, те правеха дълги разходки по морския бряг или из гората, където разговаряха на най-различни теми под акомпанимента на плясъка и ромона на вълните и тържествения химн на вятъра във върховете на дърветата. Освен това често си гостуваха един на друг и когато биваха у дома си. Духовникът намираше някакъв особен чар в дружбата с учения, чиято ерудиция поразяваше с дълбочината и обхвата си и чиито идеи, за разлика от теологичната мисъл, се отличаваха с многообразие и свобода. Откровено казано, тази особеност на медика донякъде го смущаваше, ако не и ужасяваше. Мистър Димсдейл беше роден проповедник, искрено отдаден на благоговейна вяра и с душевна нагласа, която го тласкаше да върви все по-напред по улея на своето верую и да оставя все по-неизличима следа в него. При ни един обществен строй той не би могъл да се причисли към хората със свободни възгледи, защото без опората на религиозните окови не би могъл да намери и секунда покой. При все това, макар и не без известни угризения, младият пастор от време на време се наслаждаваше на разтухата да хвърли поглед към вселената през призмата на един по-различен от обикновено срещания интелект. Тогава все едно се отваряше прозорец и в душния, спарен кабинет, където се погребваше животът му пред мъждукащата лампа или в полумрака на едва процеждащата се дневна светлина, пропит, както в буквалния, така и в преносния смисъл, от дъха на мухъл, който книгите излъчваха, нахлуваше свежа струя. Ала мистър Димсдейл не бе в състояние да издържа дълго на този тъй чист и леден въздух. И следван от доктора, той пак се завръщаше по утъпканата земя на правоверното мислене.
46
В независимата църква лица, които помагат на свещениците в изпълнението на пасторския им дълг, както и в църковното управление.