Когато, поддал се на тази моя странна, вяла, безрадостна привързаност към родния град, напуснах стария пасторски дом, аз започнах работа в тухлената сграда на Чичо Сам, макар че със същия, ако не и с по-голям успех можех да отида и някъде другаде. Така ми било съдено. Сякаш Салем бе за мен центърът на вселената, от който не можеш да избягаш, вече не за пръв и за втори път ми се случва да го напускам уж завинаги и после да се връщам като черния гологан, който не се губи. И ето че едно прекрасно утро ме завари да изкачвам гранитните стъпала с президентските пълномощия в джоба, за да бъда представен на господа помощниците ми в предстоящата ми отговорна служба като нов началник на митницата.
Мисля — не, убеден съм, че никой държавен чиновник в Съединените щати, било то цивилен или военен, не е възглавявал като мен подобна патриархална колегия от ветерани. Щом ги погледнах, веднага разбрах къде се намира най-старият жител на нацията. Вече повече от двадесет години независимата позиция на нейния ковчежник ограждаше салемската митница от водовъртежа на политическите превратности, които често струват на човек службата му. Ковчежникът бе стар воин, най-прославеният воин на Нова Англия12, и стоеше непоклатимо на пиедестала на заслугите си. Сам охраняван от мъдрата благосклонност на всяко следващо правителство, на което беше служил, той като щит бе отбранявал подчинените си в многобройните часове на опасност и тревога. Генерал Милър13 беше крайно консервативен човек. Навикът упражняваше огромно влияние върху благата му природа. Към познати лица генералът се привързваше силно и се стараеше да избягва промените дори когато те очевидно биха довели до подобрение. Така че когато поех управлението на моя отдел, той се състоеше почти изцяло от старци, повечето от които бяха допотопни морски капитани. Люлени от вълните на всички морета и стоически понесли суровите удари на живота, те най-сетне бяха довеяни в това тихо кътче, където, обезпокоявани единствено от периодичната паника около президентските избори, живееха сякаш втори живот. И те като всички старееха и изнемощяваха, но си имаха някакъв талисман да ги пази от смъртта. Двама-трима измежду тях, схванати, както ме уверяваха, от подагра и ревматизъм или може би приковани към леглото, дори и не помисляха да се вестят в митницата през по-голямата част от годината. Ала след зимната летаргия те изпълзяваха навън под топлото майско или юнско слънце и лениво се захващаха с онова, което сами наричаха „служебния си дълг“, до момента, когато решаха, че е време пак да легнат. Трябва да си призная, че нося вина за прекъсването на трудовия живот на не един от тези почтени служители на Републиката. По моя препоръка те получиха възможност да си отдъхнат от изнурителния труд и не след дълго, сякаш да служат на страната си бе ръководен принцип в живота им, в което нито за миг не се съмнявам, се оттеглиха на оня свят. Смирено търся утеха в надеждата, че благодарение на моята намеса те са имали достатъчно време да се покаят за греховната продажност, в която според хората рано или късно всеки митнически служител затъва. Няма път, който да води от митницата към рая — нито от парадната, нито от задната й врата!
По-голямата част от моите подчинени бяха виги14. За достопочтената им компания бе добре дошло, че новият началник, макар да бе предан демократ, не беше активен политик и не дължеше поста си на политически заслуги. А то иначе, ако на този влиятелен пост бе поставен някой със задачата да започне кампания срещу ковчежника виг, чиято немощ не му позволяваше лично да управлява ведомството си, едва ли някой от старата чиновническа гвардия би останал на поста си и месец след деня, в който този бич божи прекрачи прага на митницата. Според приетите правила за случай като този дейният политик би сметнал за свой дълг да подложи всичките тези беловласи глави под гилотината. Не се искаше да си прозорлив, за да забележиш с какъв страх ветераните очакваха подобна неучтивост от моя страна. Беше ми едновременно и болно, и забавно да наблюдавам ужаса, предизвикан от моята поява, да виждам как сбръчкани страни, половин век брулени от бури, бледнеят при вида на моята абсолютно безобидна персона; да улавям предателски нотки на страх в гласовете, които някога бяха гърмели през рупор така, че и бореят да замлъкне. Тези иначе прекрасни старци съзнаваха, че по силата на общоприетите норми — а за някои от тях още и поради собствената им некадърност — би трябвало да отстъпят място на по-млади хора, политически правоверни и въобще по-способни във всяко отношение да служат на нашия мил Чичо Сам. Същото съзнавах и аз, но все не ми даваше сърце да постъпя, както ми диктуваше разумът. Така че аз търпя сериозна критика, задето се посрамих пред себе си и накърних служебната си съвест, като ги оставих да продължават да се тътрят из кейовете и да се мотаят по стълбището на митницата. Немалко време те прекарваха и в дрямка по привичните си ъгли върху косо облегнатите на стената столове, но се пробуждаха веднъж-дваж на сутрин, за да си подосаждат с повторението за не знам кой си хиляден път на стари морски истории или брадати вицове, превърнали се в пословици и ключови думи за тях.
12
14