Понякога в очите на лекаря лумваха синкави, зловещи пламъци, подобно на огъня в пещта или на призрачните езици, които бълват от адските врати в склона на хълма и хвърлят трепетни отражения по лицето на приближилия се богомолец на Бъниан49. Това бе сигурен признак, че в пробите, взети от този мрачен рудотърсач, е имало нещо обещаващо.
„Може да го смятат за абсолютно непорочен и да изглежда много възвишен — промърмори си в един такъв момент търсачът, — ала този мъж е наследил от майка си или от баща си могъщи животински инстинкти. Я да се опитаме да разработим тази жила!“
Сетне, след дълги лутания из тъмните лабиринти на свещеническата душа, където се бе натъкнал на такива скъпоценни материали като възвишени стремежи за благото на народа, гореща любов към ближния, чисти чувства, вродена набожност, развита чрез постоянен размисъл и четене и озарена от постигнатите откровения — едно огромно, безценно богатство, което за копача навярно бе ненужен баласт, — обезсърченият Роджър Чилингуърт се завръщаше, за да започне разкопките в друга посока. Движеше се напред пипнешком, с тихите стъпки и дебнещия взор на крадец, вмъкнал се в спалнята на едва задрямал или дори още буден човек, за да му вземе най-скъпото, което той пази като зениците на очите си. Колкото и да се старае грабителят да не го усетят, я подът нейде ще проскърца, я дрехите му ще прошумолят или пък сянката му ще падне върху жертвата и ще го издаде. С други думи, мистър Димсдейл, който с изострената си чувствителност често правеше впечатление на интуитивно прозорлив, понякога започваше смътно да съзнава, че някаква обезпокояваща сила се бе натрапила в живота му. Ала и старият Роджър Чилингуърт обладаваше подобна способност да долавя нещата, граничеща с интуицията, така че, когато и да хвърлеше към него тревожния си поглед, духовникът виждаше насреща си просто доктора, своя добросърдечен, зорък, съчувствуващ, но не и натрапчив приятел.
Мистър Димсдейл навярно би успял да види истинското лице на лекаря, ако да не бе мнителността, присъща на всички люде с мъка на сърцето, която го караше да се отнася с подозрение към целия човешки род. Той не можеше да се довери на никого като на приятел, а това му пречеше да познае и врага си. И така, пасторът продължи да поддържа близки контакти със стария лечител, като ежедневно го приемаше в кабинета си или сам го навестяваше в лабораторията му, за да си отдъхне, докато погледа как билките се превръщат в лекарства.
Един ден, като се облакъти върху перваза на отворения срещу гробището прозорец и подпря чело на ръката си, мистър Димсдейл подхвана разговор с Роджър Чилингуърт, който разглеждаше снопче отблъскващи буренаци.
— Къде — попита пасторът, като ги погледна с ъгълчето на очите си, защото напоследък бе развил навик никого и нищо да не гледа направо, — къде, добри ми докторе, сте намерили туй биле с такива тъмни, клюмнали листа?
— Ами отсреща, в гробището — отвърна докторът, без да прекъсва работата си. — За първи път го виждам. Растеше върху един гроб без плоча и без надпис в памет на починалия, когото единствен този грозен плевел се наема да поменава. Навярно буренът ще да е избуял направо от сърцето на мъртвеца, за да въплъти някаква ужасна тайна, погребана ведно с него, наместо, както е благоразумно, да бъде изповядана приживе.
— А може той искрено да е желал — отвърна мистър Димсдейл, — но да не е могъл да я открие.
— Защо пък да не е могъл? — възрази лекарят. — Какво го е възпряло, щом самата природа тъй властно го е призовала да се покае за греха си, че чак този черен бурен се е родил от мъртвото сърце да изложи на показ потуленото престъпно деяние, отнесено в земята?
— Това, любезни господине, е само плод на вашата фантазия — отговори пасторът. — Ако не се заблуждавам, не може да има друга сила освен Божията воля, която да е в състояние да разкрие — било то с думи, или с някаква поличба — каквото е заровено в мъртвото сърце. Веднъж сгрешило да заключи такава тайна, сърцето е длъжно да я удържа в себе си, додето не дойде денят всичко прикрито да излезе наяве. А никъде в Светото писание не съм чел нещо, от което да се подразбира, че хората ще бъдат изобличени за тайните си деяния и помисли като част от Божието възмездие. Би било повърхностно тъй да се мисли! Освен ако дълбоко не се лъжа, ползата от тези открития ще бъде да не останат в неведение мислещите същества, които в този ден ще чакат да прозрат най-после безрадостната същност на земния живот. А за да може тя да бъде проумяна, необходимо ще е да се опознае напълно човешкото сърце. И склонен съм да се надявам, че тези, които съхраняват злополучни тайни, каквито вие споменахте, ще сетят несравнима радост, а не мъка, когато в този последен ден се отпуснат всичко да си кажат.
49