Глава XI
В съкровените кътчета на едно сърце
Макар след последния случай отношенията между духовника и лекаря външно да не се измениха, по същество те се превърнаха в нещо коренно различно. В съзнанието на Роджър Чилингуърт вече се оформяше определен план за действие. Вярно е, че не беше съвсем същият, какъвто докторът го бе предначертал. Колкото и да бе тих, благ и невъзмутим на вид, в този нещастен старик, уви, се бе пробудил някакъв дремещ вулкан от злоба, който го подтикна да скрои най-коварното отмъщение, което един смъртен би могъл да измисли за врага си. Той бе възнамерявал да си спечели името на единствен доверен приятел, с когото пасторът да сподели всичките си страхове, угризения и мъки, безплодното си разкаяние и греховните си мисли, които, колкото и да ги гонеше, постоянно го преследваха. Цялата тази притаена горест, за която в широкото сърце на обществото би могло да се намери и съжаление, и прошка, виновникът трябваше да бъде принуден да излее пред него — Безжалостния, пред него — Безпощадния! Каква по-добра отплата би могъл да желае той от това да бъде обсипан с черните теглила, стоварили се като планина върху душата на грешника!
Ала със своята деликатност и въздържаност свещеникът бе осуетил този подъл замисъл. И все пак Роджър Чилингуърт далеч не бе разочарован от положението, създадено по волята на провидението, което си имаше свое виждане относно мъстителя и жертвата и може би целеше да опрости именно онзи, когото привидно най-сурово наказваше. На стареца му харесваше да си внушава, че посред пъклените си кроежи е бил осенен от откровение. А откъде беше дошло това откровение — от небесата или от нейде другаде, — за неговите интереси беше все едно. Важното бе, че то му даваше възможност да проникне зад онова, което мистър Димсдейл желаеше да видят в него, и да проучи душата му до дъно във всичките й трепети. Така от зрител той се превърна в главно действуващо лице във вътрешния мир на клетия пастор, с когото можеше да си играе както пожелае. Дали да вземе за миг да го подложи на най-жестоките мъчения? Жертвата бе постоянно привързана към колелото — трябваше само да се знае лостът, с който се задвижва адската машина, а докторът го знаеше прекрасно! Дали пък да не го накара да изпита внезапен вледеняващ ужас? Сякаш махнал с магическа пръчка, той извикваше отнейде нечий злокобен призрак и след него още хиляди, приели зловещия образ на смъртта и още по-непоносимо — на позора, и всички те се стълпяваха в кръг около свещеника и го сочеха с пръст в гърдите!
При това мъстителят пипаше тъй ловко, че макар и смътно да усещаше как някаква нечиста сила го дебне непрестанно, мистър Димсдейл не можа да разбере къде да я открие. Вярно е, че го обземаше подозрение и страх, та дори и отвращение и ненавист, щом съзреше уродливата фигура на стария лекар. Той му бе противен и с жестовете, и с походката, и с прошарената си брада, с най-незначителните си постъпки, че накрай и с кройката на облеклото — сигурен знак, че в гърдите на пастора се надигаше по-яростна омраза, отколкото той бе склонен да признае. И тъй като не можеше да си даде разумно обяснение за своето недоверие и неприязън, младият свещеник приписа лошите си чувства изцяло на гноясалата рана, която отравяше всичко в сърцето му. Той се укоряваше за враждебното си отношение към Роджър Чилингуърт и вместо да си извлече от него съответната поука, се стараеше да го изкорени. Като се убеди обаче, че това е невъзможно, счете за свой дълг да поддържа поне външно връзките си със стареца, с което само наливаше вода в мелницата на мъстителя — това жалко, самотно създание, по-злочесто и от жертвата си.
Измъчван от болестта, разкъсван и терзан от някаква черна душевна мъка, оплетен в мрежите на смъртния си враг, мистър Димсдейл междувременно си спечели огромна популярност като пастор, и то до голяма степен именно благодарение на страданията си. Нито за миг не стихваха разкаянието и болката му и поради това необикновената му интелигентност, нравствеността и способността му сам да изпитва и да извиква у слушателите си дълбоки чувства се поддържаха постоянно в състояние на пределна възбуда. Славата му, засенчваща вече другите свещеници, сред които имаше и знаменитости, продължаваше да расте независимо от по-солидната професионална подготовка на някои, прекарали в изучаване на дълбокомислените богословски науки повече години, отколкото мистър Димсдейл бе живял. Други пък превъзхождаха младия си събрат, при това чувствително, с твърдостта на духа си. Непреклонни в суровите си разбирания като желязото и като гранита, изцяло отдадени на вярата, те съставляваха една дълбоко почитана, деятелна и не особено приятна прослойка сред духовенството. Срещаха се и някои наистина свети отци. Те не само бяха усъвършенствували качествата си с тежък труд над книгите и търпеливи размишления, ами бяха развили и една върховна възвишеност чрез честите си общения с небето, накъдето безупречната им чистота вече им отваряше вратите, макар да бяха още смъртни. Единственият техен недостатък бе, че не притежаваха дарбата, която светият дух спуснал с огнени езици на най-верните си последователи в деня на първата Петдесетница50 — не, както някои смятат, за да проговорят на разни езици, а по-скоро за да овладеят езика на човешкото сърце, близък и понятен за всички люде. Инак досущ като апостолите, тези отци бяха лишени от огненото слово — този тъй рядък божествен белег за пастирското призвание. Дори и да им дойдеше наум да поговорят за светите неща със скромните, познати изрази от ежедневието, пак нищо не би се изменило. Че от висините, където обикновено се намираха, гласовете им се чуваха едва-едва и беше невъзможно да се долови какво мълвят.
50
В християнството ден на светия дух, който според преданието се явил на последователите на Исус Христос петдесет дни след разпятието с мощен вятър и бълващ пламъци и ги надарил със способността да говорят чужди езици.