Най-сетне, докато се грижеше за един болен, при когото бяха викали мистър Димсдейл да му чете молитва, тя научи, че предния ден пасторът бе отишъл при апостол Елиът51 и покръстените от него индианци; както и до кое време се очаква да се завърне на другия ден подир пладне. И така в съответния час Хестър взе малката Пърл, която по принуда я придружаваше във всичките й обиколки, колкото и неудобства да й създаваше това, и тръгна на път.
Двете страннички напуснаха полуострова и навлязоха в материка, а пътят се превърна в малка пътечка, която се губеше в плътната прегръдка на тайнствената девствена гора. През непрогледната черна завеса на дърветата едвам-едвам просветваше небето и в този вид гората напомняше на Хестър за духовните дебри, в които тя се бе лутала тъй дълго. Денят бе студен и мрачен. Небето бе забулено с облаци, ала един лек ветрец току ги поместваше и тук-таме по някой самотен слънчев лъч палаво се прокрадваше на пътя. Тази мимолетна жизнерадост обаче се появяваше непременно в най-отдалечената точка на гората, до която погледът достигаше. Веселият лъч, чиято игривост бе приглушена от преобладаващия тъжен тон, тутакси изчезваше, щом се приближеха до него, и изоставените му танцови площадки изглеждаха още по-унили без обещания си блясък.
— Майко — заговори малката Пърл, — слънчевите лъчи не те обичат. Виж как бягат от теб и се крият. Страхуват се от нещо на гърдите ти. Ето ги на̀, играят си там, в далечината. Постой тук, а аз ще изтичам да ги хвана. Аз съм малка и те няма да избягат от мен, защото още нямам нищо на гърдите си!
— И да не дава Господ да имаш, детето ми — каза Хестър.
— Защо, майко? — попита Пърл, която, едвам захванала да тича, се закова на мястото си. — Няма ли да дойде то от само себе си, когато порасна?
— Тичай, детето ми, да хванеш лъчите, че скоро ще изчезнат — отвърна майката.
Пърл се втурна стремглаво и Хестър с усмивка забеляза, че слънчевата светлина не й убягна. Окъпана във великолепния й блясък и грейнала сама от оживлението, което устремният бяг възбужда, тя стоеше и се смееше. Сякаш намерило желано другарче за игра, слънцето не искаше да се откъсне от детето и майката успя да се приближи само на крачка от вълшебния кръг.
— Сега ще си отиде — заклати глава Пърл.
— Виж! — отвърна с усмивка Хестър. — Ако се протегна, и аз ще си хвана.
Ала когато се опита да го стори, сиянието се скри или ако съдеше по лъчезарното изражение, затанцувало по лицето на Пърл, майката би могла да заключи, че детето го е погълнало и навлязат ли на по-закътано и сенчесто в гората, ще започне да го излъчва. Нищо друго не поразяваше тъй Хестър, както неизчерпаемата жизнерадост на малката, която говореше за някаква нова, ненаследена сила в природата й. Тя не страдаше от тъгата, вродена като скрофулозата в почти всички деца напоследък заради бедите на прародителите им. Може и нейното да бе един вид болест, последствие от яростната енергия, с която Хестър се бе борила с мъките си до раждането на Пърл. Във всеки случай с твърдостта и металическия блясък, които придаваше на характера й, това качество никак не я правеше по-чаровна. На малката й липсваше онова, което на някои липсва цял живот — скръб, която дълбоко да я покруси и така да събуди човещината и съчувствието в нея. Но Пърл имаше още много време!
— Ела, детето ми! — каза Хестър, като се оглеждаше от мястото, където Пърл бе стояла неподвижно в слънчевата заря. — Ела да влезем между дърветата да поседнем.
— Аз не съм уморена, майко — отвърна момиченцето, — но ти можеш да поседиш, ако ми разкажеш една приказка.
— Приказка, детето ми? А за какво?
— Ами за Черния човек — отвърна Пърл, като хвана майка си за роклята и я погледна полусериозно, полудяването. — Разкажи ми как той броди из гората и носи книга — голяма, тежка книга с железни закопчалки. И как този страшен Черен човек дава на всеки срещнат в гората книгата и едно желязно перо, за да се подпише в нея с кръвта си. А после го бележи по гърдите е клеймото си! Ти, майко, срещала ли си го?
51