След като се раздели с доктора, капитанът на бристолския кораб се зашляя безцелно из площада и по едно време се натъкна на Хестър Прин, която веднага позна и без всякакво колебание заговори. Както обикновено около Хестър подобно на магически кръг се бе отворило свободно място, където въпреки блъсканицата никой не смееше и не желаеше да прекрачи. Това бе ярък пример за нравствената самота, която алената буква носеше на дамгосаната окаяница, отчасти защото тя самата странеше от хората и отчасти защото инстинктивно, макар и вече не така враждебно, те също я отбягваха. За пръв път обаче тази изолация се оказа полезна за Хестър, като й даде възможност да поговори с капитана, без никой да ги чува. И толкова пораснал бе нейният авторитет, че и най-отявлената привърженица на строгия морал в града не би могла да проведе подобен разговор сега с по-малък риск да се превърне в обект на клюки.
— Хей, мистрис — захвана мореплавателят, — ще трябва, значи, да кажа на помощника си да приготви една постеля повече, отколкото се бяхме пазарили. Няма страшно този път от скорбут или от корабна треска! Само че като се съберат този доктор с корабния, току-виж, ни изпотровили с разните му хапове и илачи, още повече, че на борда има купища такъв боклук, който изтъргувах от един испански кораб.
— Какво искате да кажете? — попита Хестър, като се опита да скрие изненадата си. — Още един пътник ли взимате?
— Как, нима не знаете — възкликна капитанът, — че и онзи, докторът, дето се вика Чилингуърт, се кани да изпробва с вас пътническите ми кабини? Ама не може да не знаете, защото той ми каза, че ще пътувате заедно и че е близък приятел на другия, за когото ми говорихте, че имало опасност да си изпати от киселите дъртаци в пуританската управа!
— Да, те наистина са добри познати — отвърна Хестър привидно спокойно, но вътрешно обзета от ужас. — Дълго време живяха заедно.
С това разговорът между капитана и Хестър приключи. И в този миг в другия край на пазара тя съзря самия Роджър Чилингуърт. Той я гледаше усмихнат и през целия огромен, гъмжащ от блъсканицата, приказките и смеха на хората площад, през множеството най-различни мисли, настроения и интереси на тълпата до нея достигна зловещият смисъл, стаен в усмивката му.
Глава XXII
Шествието
Хестър Прин не бе успяла да събере мислите си и да реши какво би могло да се направи при този нов, неочакван обрат на нещата, когато от съседната улица се разнесоха звуците на приближаващата се военна музика. Тя възвестяваше, че шествието на съдиите и гражданите бе тръгнало към молитвения дом, където — в съответствие с тъй бързо възникналата дълговечна традиция — преподобният мистър Димсдейл трябваше да произнесе проповед по случай деня на изборите.
И ето че иззад ъгъла се появиха челните редици на процесията и в бавен и тържествен марш се насочиха към другия край на площада. Пръв вървеше оркестърът. Той бе съставен от инструменти, чийто подбор положително не бе съобразен с общото им благозвучие, а и изпълнителите далеч не бяха някакви виртуози. И все пак в хармонията на барабаните и фанфарите се постигаше високата цел, заради която те търсеха съпричастността на масите, а именно — да се придаде нужната възвишеност и тържественост на събитието, развиващо се пред очите им. Малката Пърл отначало пляскаше с ръчички, но изведнъж притихна, успокоила се най-после, след като цяла сутрин бе кипяла от възбуда. Тя се взираше мълчаливо, сякаш понесена към висините като полюшваща се чайка от надигащите се и спадащи вълни на музиката. Ала скоро слънцето възвърна прежното й настроение, като засвятка по оръжията и лъскавите доспехи на военните редици, които идеха след оркестрантите и представляваха почетният ескорт на шествието. Този войнишки отряд, запазен и до днес като войскова единица и пренесъл с марша си през вековете своята древна и неопетнена слава, не се състоеше от наемници. Редовете му се попълваха от сърцати мъже, които — движени от войнствените си ламтежи, копнееха да създадат нещо като Армейска академия, където — по примера на ордена на тамплиерите52 — да се изучава теорията и доколкото позволяват мирновременните маневри, практиката на бойните действия. За високото уважение, с което се ползуваха военните в онези времена, свидетелствуваше гордата осанка на всеки един от маршируващите. Някои от тях бяха бивши участници в сраженията по бойните полета на Холандия и другаде и следователно бяха си завоювали честно правото да носят славното войнишко име и униформа. Още повече, че в техния боен ред доспехите от лъсната стомана и разветите пера над грейналите шлемове придаваха блясък, непостижим за днешните паради.