При все това държавниците, които вървяха зад военния ескорт, представляваха много по-интересна гледка за внимателния наблюдател. Дори самата им осанка се отличаваше с величие, пред което горделивият войнишки марш простееше едва ли не до границите на нелепостта. Така нареченият талант не се ценеше много-много в онези времена, тъй както се цени днес, и на преден план се поставяха такива солидни качества като уравновесеността и чувството за собствено достойнство. Хората тогава се раждаха с една наследствена потребност да величаят някого, която — ако изобщо се е предала в потомството — е до такава степен намалена, че не оказва почти никакво влияние при избора и оценката на обществениците в нашето съвремие. Тази промяна може да е за добро или за лошо, а може би отчасти и за двете. Старовремският английски заселник по тези диви брегове — дал гръб на кралски, благороднически, както и на всички други вдъхващи страхопочитание титли, — за да задоволява все още незакърнялата си способност и нужда да се прекланя, се обръщаше към белите коси и преклонните години, към проверената честност, трезвата, препатила мъдрост, т.е. към онези сурови и мастити достойнства, които се свързват с идеята за непреходност и носят общото название „порядъчност“. Така че държавници като Брадстрийт, Ендикот, Дъдли53, Белингам и останалите, които са сред първите, издигнати на власт по волята на народа, твърде рядко са блестели с някаква интелектуална мощ, но затова пък до един са се отличавали с непоколебимото си здравомислие. Смели и уверени в себе си, като верига от скали, в която се разбиват бурните вълни, са бранили те благото на страната в моменти на несгоди и заплахи. Тъкмо тези черти на характера бяха въплътени в ъгловатите лица и едрите фигури на новоизбраните съдии. Колкото до вътрешното им умение да внушават респект на околните, старата родина не би имала от какво да се срамува, ако попълнеше Палатата на лордовете или Тайния съвет при короната с тези видни избраници на истинската демокрация.
Зад съдиите следваше изтъкнатият млад богослов, от чиито устни мнозинството с нетърпение очакваше да се излее тазгодишната проповед в чест на изборите. Религиозното поприще във въпросния век даваше много по-голям простор за интелектуални изяви от политиката, защото — като оставим настрана по-възвишените подбуди — благоговейната почит на вярващия народ бе достатъчно силен стимул да привлече най-амбициозните умове в служба на кръста. А и политическата власт — както се убеждаваме от случая с Инкрийз Мейдър54 — съвсем не бе недосегаема за преуспяващия свещеник.
На онези, които видяха мистър Димсдейл в празничния ден, им направи впечатление, че откакто бе стъпил на новоанглийска земя, пасторът нивга не бе проявявал подобна енергичност и не бе държал тъй високо вдигната главата си, както сега, докато крачеше в колоната на шествието. Нямаше я предишната неувереност в походката му, снагата му бе изправена и ръката му не се притискаше злокобно към сърцето. Ала вгледаше ли се по-внимателно, човек веднага би разбрал, че тук не можеше да става въпрос за някакъв прилив на физически сили. Това по-скоро бе един духовен подем, вдъхнат от ангелите или от възраждащата настойка, която се извлича единствено в нажежените пещи на сериозния, обстоен размисъл. А може би тази метаморфоза се дължеше на живителното влияние, което пасторовата чувствителна натура изпитваше покрай пронизително гръмката музика, чиито звуци се вдигаха в небесата, носейки на вълните си преподобния отец. Свещеникът обаче изглеждаше тъй унесен, че човек би могъл да се усъмни дали изобщо чува музиката. Телом той присъствуваше, забързан напред с необичайна устременост. Но къде бе духът му? — В най-съкровените си дълбини, където със свръхестествена трескавост командуваше парада на великолепните мисли, които не след дълго предстоеше да се произнесат. Ето защо пасторът бе сляп, глух и непроницаем за всичко наоколо. Могъщият му дух бе грабнал слабото му тяло, бе го понесъл, без да обръща внимание на тежестта му, и го бе направил също тъй безплътно. Ако на хора с необикновено мощни умове се случи да изпаднат в дълбока депресия, те нерядко се отличават със способността да изразходват в един неудържим порив жизнените си сили за много дни напред, през които отново се отпускат в дълга летаргия.
54