На прага обаче тя се поколеба и се извърна — изглежда, мисълта да влезе сама, тъй променена, в дома, чиито стени бяха свидетели на предишните й наситени с изживявания дни, бе съкрушителна дори и за нейната твърда природа. Колебанието на Хестър не трая по-дълго от един миг, но и той бе достатъчен да се види алената буква на гърдите й.
И така, Хестър Прин се бе завърнала и понесла отново стария си позор. А къде бе малката Пърл? Ако тя бе още жива, то сега би трябвало да бъде в разцвета на ранната си младост. Никой така и не разбра с абсолютна сигурност дали малката палавница бе легнала без време в гроба, или дивата й пламенна природа бе укротена и усмирена, за да може да изпита тихото женско щастие. Ала до края на живота си отшелницата с алената буква, изглежда, беше обект на любовта и грижите на някакъв чуждоземен. На нейно име се получаваха писма, запечатани с гербове, чиито символи не бяха известни на английската хералдика. Къщицата започна да се пълни с разни полезни и красиви предмети, които Хестър не употребяваше, но които само богатство можеше да купи и само любов — да избере. Имаше и разни дребни украшенийца — изящни свидетелства на неизбледняващия спомен, изработени от изкусни ръце по поръчка на любещо сърце. А веднъж Хестър бе забелязана да бродира бебешка дрешка с такава богата и причудлива сърмена шевица, че сигурно би предизвикала скандал, ако нашето сиво общество видеше бебе, облечено в нея.
С една дума, според слуховете в онези дни, според митническия началник мистър Пю, който век по-късно проучвал въпроса, а най-вече и според неотдавнашния му приемник в службата Пърл не само че бе останала жива, но дори бе встъпила в щастлив брак. Тя не забравяше печалната си самотна майка и с най-голяма радост би я взела да живее под своя покрив. Но не в непознатата страна, където Пърл бе свила гнездо, беше истинското място на Хестър. То бе тук, в Нова Англия, където бе съгрешила, където бе изживяла огромната си мъка и където трябваше да изкупи вината си. И ето че тя се завърна и по своя воля — защото и най-строгият съдия от тоз челичен век не би могъл да го изисква — си прикачи отново символа, за който бе нашият тъй мрачен разказ. И оттогава знакът повече не слезе от гърдите й. Ала с течение на годините, изпълнени за Хестър с труд, размисъл и себеотрицание, алената буква изгуби значението си на клеймо, което предизвиква презрение и негодувание, за да се превърне в обект на състрадание, който вселява смут в душите, но също тъй и уважение. И понеже Хестър не преследваше никаква користна цел и не търсеше богатства или развлечения, хората се обръщаха към нея с мъките и неприятностите си за съвет като към човек, преминал през тежко изпитание. Особено често я търсеха жени, изгарящи в непрестанните мъчения на наранена, несподелена, озлочестена, неравна или греховна любов или на самотното и нещастно сърце, непожелано и ненужно никому. Търсеха я да им обясни защо са тъй наказани и какво трябва да предприемат! Хестър се стараеше да ги успокои и посъветва както може и споделяше с тях твърдата си вяра, че някой ден, когато човечеството бъде готово и небето сметне, че е дошло време, пред хората ще се разкрие нова истина и отношенията между мъжа и жената ще се изграждат върху твърдата основа на взаимното щастие. Някога Хестър си бе въобразявала, че и тя би могла да стане богоизбраната пророчица, но вече отдавна се бе убедила, че такава свята и съдбоносна мисия не би могла да бъде поверена на жена, опетнена от позора, смазана от срама или дори потисната от своя неутешима скръб. Апостол на това ново откритие би трябвало да стане някоя възвишена, чиста и прекрасна жена, почерпила мъдрост не от горчивия жизнен опит, а от опияняващата радост. Със своя пример тя трябва да ни учи, че свещената любов ни носи щастие!
Когато казваше това, Хестър свеждаше печалния си поглед към алената буква. А след много, много години на гробището, до което по-късно беше построена църквата „Кингс Чапъл“, редом с един стар, хлътнал гроб се прибави нов. Макар и изкопан наблизо, той все пак беше отделен със синор, сякаш двамата покойници нямаха право да смесват прахта си. Обединяваше ги обаче общ надгробен камък. Всички паметници наоколо носеха фамилни гербове, а и на тази проста, сива плоча любопитното око можеше да открие контурите на гравиран гербов щит, който даваше богат материал за размишления и чиято хералдическа формулировка би могла да послужи като мото и синтез на току-що завършилия наш разказ — такава потискаща печал навяваше безпросветният му мрак, където единственото светило бе по-зловещо и от сянката: