Армията на нашествениците настъпи като океан от блестяща стомана. Най-отпред вървяха стрелците-шемити, след това — котийските копиеносци, зад тях — рицарите. Намеренията на генерал Арбонус бяха ясни — неговата пехота трябваше да спре пехотата на Конан и тогава тежката кавалерия да тръгне в атака.
Шемитите атакуваха отдалече — стрелите им падаха като смъртоносна градушка. Но западните стрелци, защитени добре от броните си и закалени от честите сблъсъци с диваците-пикти, твърдо вървяха напред, без да обръщат внимание на големите загуби. Като наближиха бойните редици на неприятеля, те стреляха по заповед и повалиха цял ред шемити. В близък бой босонийците многократно превишаваха по сила шемитите — синьобрадите воини не издържаха и побягнаха, без да се оглеждат. Така те объркаха редовете на настъпващите зад тях ко-тийски копиеносци.
Без защитата на стрелците с лъкове копиеносците не можеха да се справят с жестоките босонийци и падаха от техните стрели със стотици. Те се хвърлиха в безумна атака, но бяха посрещнати от остри пики. Това бе пехотата на дивите гундерландци, с които никой не можеше да се мери в този вид бой. Тяхна родина е най-северната провинция на Аквилония, до самата граница с Кимерия. Те бяха родени за война и имаха най-чистата кръв сред хиберийските народи. Котийските копиеносци побягнаха, оставяйки след себе си планини от трупове.
Страбонус, бесен от яд от развитието на сражението, заповяда да се свири сигнал за общо настъпление. Арбонус го посъветва да предприемат стратегическо отстъпление, но Страбонус, който бе станал морав от ярост, повтори заповедта си.
Цяла гора от копия зае с грохот вертикално положение и огромната армия се понесе по равнината. Земята се тресеше от хора и коне, а блясъкът на стомана и злато караше наблюдаващите от градските кули да затварят очи.
Конниците се врязаха в редиците на копиеносците. Воините от двете армии се сблъскаха в яростна ръкопашна схватка и падаха като сухи листа. Конниците не успяха да пробият редиците на босонийците — стрелците стояха рамо до рамо, а отблизо стрелите им биеха безпогрешно.
Арбонус бе уцелен от стрела в гърлото, падна от седлото и собствения му кон проби черепа му с копитото си. Оттук започна хаоса в армията на обединените крале.
В този момент прозвуча сигнална тръба. Стрелците се отдръпнаха, за да направят път на страшната аквилонска кавалерия.
Армиите се сблъскаха със страшен грохот. Като че милиони чукове удряха по още толкова наковални. Защитниците от кулите на Шамир виждаха как падат хора и коне, как се сблъсква желязо о желязо, как под ударите на мечове се свличат посечени знамена.
Езическият боен вик на Конан ехтеше и смразяваше неприятеля. Грамадният му меч неспирно описваше широки дъги и сваляше вражи глави. Пришпорвайки коня си, той проби железния ред на котийските рицари, оказа се сред тях, а обръча около него се затвори. Конан сечеше неспирно, опустошаваше вражите редици и накрая се оказа лице с лице срещу Страбонус.
Котиецът изрева и запрати бойната си секира по шлема на Конан. Посипаха се искри. Конан се олюля, но бързо се изправи и удари на свой ред. Дългото пет лакти острие разсече и шлема, и черепа на Страбонус. Тросеро и хората му също си пробиха път и се озоваха до Конан. След малко падна бойният флаг на Кот. В този момент небето се освети от заревото на огромен пожар. Защитниците на Шамир бяха излезли навън, избили малкото останали врагове и бяха запалили обсадните кули и палатките в лагера им. Това бе капката, която преля чашата и определи победата. Блестящата, непобедима армия на завоевателите се разпадна на множество малки части, които се мъчеха да се спасят с бягство. Много от тях се хвърлиха в реката, за да се спасят на оцелелите кораби, но моряците от флотата, изплашени и преследвани от гражданите, прерязаха котвените въжета и отплуваха, изоставяйки другарите си. Сражението се превърна в касапница. Окованите в тежки брони рицари се давеха веднага. Така загиваха хиляди. Равнината бе покрита с трупове, а водата в реката почервеня. От близо двете хиляди конанови рицари, живи бяха останали едва петстотин. Страшни бяха и загубите сред стрелците, и сред бойците с пики. Но затова пък блестящата армия на Страбонус и Амалрус не съществуваше.
А на другия бряг на реката се разиграваше последното действие от драмата. Тзота успя да скочи върху един понтонен мост, преди моряците да го разрушат. Конят се носеше като вихър, газейки и чужди, и свои. Когато изскочи на южния бряг, той се огледа и видя тъмния силует на огромния гарвановочер кон, който го преследваше. Понтонът бе вече разрушен, но конят на Конан прескачаше от един на друг отломък, докато също се озова на другия бряг. Магьосникът препускаше с всичка сила, а Конан го преследваше, размахвайки огромния си меч, от който се стичаше кръв…