— Изобретателно от ваша страна. И какво ще стане, ако реша да ви оставя жив, след като Ветас бъде отстранен?
— Ще забравя, че съществувате.
— Вие ме изненадвате, Адамат — каза Ондраус. Той вече не излъчваше напрежение или гняв, а седеше напълно спокойно, все така допрял връхчетата на пръстите си. — Изненадан съм от крайностите, до които стигате. Още преди години ме предупредиха, че сте най-принципният и упорит човек в столичната полиция. Дори съм полагал известни усилия, за да не се наложи да се сблъсквам с вас.
— Повярвайте ми, ако не ставаше дума за семейството ми, нямаше да се съм тук — рече Адамат.
— В такъв случай предлагам следното. Когато приключим с това, вие ще продължите да работите за мен.
— Не.
Ондраус повдигна ръка, за да прекъсне възраженията.
— Няма да очаквам от вас да работите безвъзмездно. Задачите ще бъдат опасни. Това е последното ми предложение. Ако не се съгласите, ще убия вас и Сусмит и ще понеса последствията.
Адамат се взря в очите на Ондраус. В погледа му откри решителност, която недвусмислено показваше, че не блъфира. И може би… искрица веселие? Лек намек за усмивка? Нима Ондраус се наслаждаваше на ситуацията?
— Съгласен съм — каза Адамат.
— Прекрасно. — Ондраус замълча. — Сусмит знае ли?
— Той мисли, че съм дошъл да искам пари. — Адамат премълча, че е споделил със Сусмит намерението си да изнудва Съдържателя. Ако боксьорът успееше да навърже нещата, щеше да прояви достатъчно разум и да си мълчи. Но нямаше нужда да споделя тези подробности с Ондраус.
— Ще получите парите утре — каза Ондраус. — Ще кажа да ги доставят на…?
— Нека човекът ви ме потърси на Изборния площад. Край кървавите петна.
— Повече никога няма да идвате тук — заяви Ондраус. — Ще поддържаме връзка чрез моя евнух. Сега вървете.
Адамат прибра пистолета в джоба си, осъзнал, че контролът над ситуацията вече не му принадлежи.
— Още нещо, Адамат — спря го Ондраус. — Ако някога ми се наложи да съжалявам за днешното ни споразумение, всеки, когото някога сте обичали, също ще съжалява.
Глава двадесет и първа
В някакъв момент по време на побоя на главата му бе нахлузена черна качулка и сега Таниел не спираше да се препъва, докато го блъскаха през лагера. Можеше да чуе как полицаите предупреждават околните войници да стоят настрана, както и тихите им ругатни, щом се спънеше. Сам той не би се задържал на крака, ако не бяха двамата стражари, които на практика го влачеха със себе си. Главата го болеше, цялото му тяло пулсираше от болка.
Поведоха го по някакви стълби нагоре и го вкараха в сграда. Може би пивница? Офицерската столова? Не знаеше. Хвърлиха го върху някакъв стол и го завързаха. Таниел се опита да се възпротиви, което му спечели удар върху тила.
Той се отпусна примирен и напрегна слуха си в опит да чуе нещо, което да му подскаже къде се намира. Долавяше единствено войнишките гласове отвън, твърде приглушени, за да чуе гласовете. Можеше да се намира навсякъде из адранския лагер.
Не беше сигурен колко време е изминало. Въздухът стана по-хладен, така че трябваше да е нощ. Лицето му беше напълно изтръпнало. Трябваше да е заприличало на пълна каша от побоя. Провери последователно зъбите си — всички си бяха на мястото. Ризата му беше подгизнала, вероятно от собствената му кръв. Стана му студено.
Безчувствеността на тялото му започна да избледнява едновременно с отслабването на барутния транс, оставяйки го да почувства пълната сила на болката от побоя. Тогава най-сетне чу вратата да се отваря. Към него се приближиха няколко чифта тежки ботуши. Последваха ги нечии по-леки, но също тъй отмерени стъпки.
Качулката бе махната от главата му. Просъска клечка кибрит и фенерите на стената бяха запалени. Помещението се оказа не по-голямо от три квадратни метра и празно, оборудвано единствено с два стола и фенерите по стената.
Пред него стоеше генерал Кет, с безстрастно изражение, скръстила ръце. Двама от военните полицаи стояха от двете ѝ страни. Те се взираха злобно в пленника, стиснали палки в готовност, сякаш го предизвикваха да мръдне.
— Ще ви трябват повече хора — каза Таниел.
По изненадата ѝ пролича, че не е очаквала Таниел да заговори първи.
— Моля?
— Ако искате да ме биете, докато не замоля за милост, или за каквото там сте дошли.
— Мълчете, Двустрелни. — Кет почеса пънчето на липсващото си ухо и започна да се разхожда из помещението. — Заслужавате да заповядам да ви разстрелят.
— Ще трябва да ме обесите — каза Таниел и не издържа да не се засмее. Разстрел… Тези офицери страшно обичаха да си придават вид на всезнаещи, а не осъзнаваха, че не могат да изправят барутен маг пред разстрелващ отряд. Поне не и такъв, въоръжен със стандартни пушки.