— Тогава защо изобщо си правим труда да воюваме? — попита Таниел. — Ако Крезимир е на страната на кезианците, не можем да победим. Освен ако… Ах, освен ако не смятате, че Крезимир всъщност не е там. Не смятате, че всички тези свръхестествени неща са истина.
— Вярвам на онова, което видя с очите си — каза Кет. — Виждам две армии, изправени една срещу друга. Ако сред врага имаше и бог, всички отдавна щяхме да сме мъртви. Сега. — Тя придърпа другия стол пред Таниел и седна насреща му, кръстосвайки крака. — Заплахата от физическа болка явно не означава нищо за вас. Смъртта… — Тя го огледа за момент. — Смъртта също.
Генералът продължи.
— Ето какво ще стане: ще бъдете зачислен към Трета бригада. Няма да бъдете понижен, но ще поемете командването на рота подбрани стрелци, чиито задачи ще определям аз. Повече няма да има от онези разходки пред укрепленията. Вие не сте пехотинец.
— Искате да си имате собствен барутен маг, така ли?
Кет не обърна внимание на подмятането му.
— Ще се извините на майор Доравир, публично. След това ще прочетете предварително изготвено обръщение — отново публично, в което се извинявате за извършените от вас провинения и се заклевате в бащиния си гроб, че занапред стриктно ще спазвате изискванията на адранската армия.
— Нищо подобно няма да правя.
— Дивачката повече няма да спи в стаята ви. Няма да търпя подобни незаконни отношения от страна на моите офицери. Особено пък с дивачка.
Таниел я погледна с насмешка.
— В случая няма нищо незаконно.
— Не съм приключила! Момичето ще бъде преместено при перачките на бригадата. Ще ви се разреши да говорите с нея по десет минути на ден. Не повече.
— Това е нелепо! — Таниел се приведе напред. — Тя не е зачислена към адранската армия, тя е…
Юмрукът на войника го смълча. Ударът едва не го прекатури от стола, но другият полицай се приближи и го задържа.
— Повече не ме прекъсвайте — хладно каза Кет. — Достатъчно търпях неуважението ви. Носят се слухове, че момичето е някаква магьосница. Ще я поставя под наблюдение. Ако се опита да напусне лагера, ще бъде бита. Ако се опита да ви потърси, ще бъде бита. Разбрахте ли? И преди да сте казали нещо — да, имам правото да я задържа. Известно ви е принудителното причисляване по време на война, предполагам?
Таниел изчака няколко секунди, преди да отговори.
— Ще убия всеки, който си позволи да я докосне.
— Можете да заплашвате колкото си искате, но не и да я пазите през цялото време. Ако откажете да изпълните нещата, които изредих току-що, ще дам момичето ви на Утайките. Чували сте за тях, нали? Най-голямата измет на Трета бригада. Мъже, толкова пропаднали, че дори в планинската стража не ги искат. Аз превъзпитавам подобни хора, а ако не успея, ги екзекутирам. — Генерал Кет се изправи, пристъпи досами Таниел и прошепна: — Аз не одобрявам и не насърчавам изнасилването. Но знам, че то представлява мощно психологично средство, затова не си мислете, че не бих предала вашата дивачка в ръцете на Утайките, за да правят каквото си поискат с нея.
Таниел се почуди дали можеше да я убие още тук и сега. Щеше да му се наложи да използва зъбите си. За да разкъса гърлото ѝ. Имаше вероятност онези двамата да успеят да реагират навреме, но пък си струваше да опита.
— Аз не съм чудовище, капитане. Не правя това по своя прищявка. Мой дълг е да поддържам реда в този лагер и ще го направя дори и с цената на невинността на вашата дивачка. Разбирате ли?
Гневът на Таниел започваше да се уталожва. Той нямаше — не можеше, да причини подобно нещо на Ка-поел.
— Да — каза той.
Генерал Кет се отправи към вратата.
— Развържете го и го почистете. Да стои затворен, докато не се извини на майор Доравир.
Тамас наблюдаваше как войниците му бавно напускат Юндорийския лес и навлизат сред равнината. Реката, която им предстоеше да прекосят, местните наричаха Големи пръст.
Откритата площ, разпростряла се между реката и края на леса, заемаше около половин миля. Земята беше камениста, но не прекалено, примесена с голямо количество пясъчни наноси. При по-влажно лято можеше да е непроходима за големи кавалерийски части, което би им осигурило преимущество, ала настоящата горещина бе спекла твърдта.
Големи пръст беше първата от последователност от реки, захранвани от планината, които бяха известни като Крезимирови пръсти. Бърза и същевременно дълбока, човек можеше да я прекоси единствено със сал, който постепенно и предпазливо да се доближи до отсрещния бряг някъде надолу по течението. Или по моста.