От него нямаше и следа.
Тамас чу разтревожени викове, докато вестта се предаваше надолу по колоната. Прониза го болка заради хората му. Те бяха измъчени от глад и жега, изтощени, и тъкмо бяха достигнали лелеяния шанс за спасение само за да се разочароват.
Те не знаеха, че самият Тамас е наредил разрушаването на моста.
В отсрещния край на равнината, досами брега, димяха огньове. Над тях се печеше месо — последните от пленените преди седмица коне. Достатъчно, за да нахранят десет хиляди души.
Гаврил препускаше насреща им — Тамас си отбеляза, че е запазил собствения си кон жив. Той отдаде чест на фелдмаршала и докладва високо:
— Проклетата река е отнесла моста.
— Да му се не види! — Тамас стовари юмрук върху дланта си.
Гаврил продължи:
— Заклахме последните конете и започнахме да търсим подходящи дървета за салове. Ще ми трябват хора за сглобяването им.
— Добре. Разполагаме с половин ден преднина. Олем!
Телохранителят едва не се изтърси от седлото. Той приближи коня си до Тамас. Подир онзи инцидент с Влора гледаше да се задържа по-назад.
— Сър?
— Организирай раздаването на храна и събери офицерите за съвещание.
— Да, сър. — Олем препусна назад, прегърбил се над седлото като хлапе, чието куче току-що е умряло.
Гаврил приближи коня си до този на Тамас.
— Какво толкова си казал на клетника? Толкова гузен поглед не съм виждал, откакто съпругът на лейди Фемор ни завари в леглото с нея и сестра му.
— Казах му, че взаимоотношенията между него и Влора трябва да престанат.
Докато говореше, Тамас наблюдаваше Олем, който привикваше хора на помощ за раздаването на храната. Трябваше да поддържа нещата организирани. Единадесет хиляди изгладнели гърла бяха предпоставка за започването на безредици.
— Същото наредих и на Влора. Тя… яростно… се възпротиви. — Тамас не можеше да позволи подобно неподчинение, не и по време на война. Не знаеше какво ще направи по въпроса. Вече два дни избягваше да мисли за това.
Гаврил избухна в смях и плесна коляното си. Тамас помисли дали да не се протегне и да го повали от коня, но се отказа. Не му се рискуваше Гаврил да си счупи врата дори и да му се отразеше добре.
— Гладко ли протече всичко? — тихо попита Тамас, като посочи с поглед към реката.
— Да — отвърна Гаврил. — Срутихме моста вчера, макар че момчетата не останаха доволни. Не мога да обещая, че ще си мълчат.
— Не мога да си позволя да плъзнат слухове, че аз съм наредил разрушаването му.
— Ще се постарая да ги смълча — каза Гаврил, — но ако това се окаже смъртоносен капан, ще те проклинам до сетния си дъх. — Изражението му говореше, че се шегува само отчасти.
— Струва ми се справедливо. Колко близо са кирасирите?
— Според разузнавачите ми, на около ден. — Гаврил почеса брадата си. — Надявам се, че си обмислил нещата добре. Можеше вече да сме превели армията отвъд и да сме си осигурили две седмици спокойствие, през които да отдъхнем и да се нахраним. После щяхме да посрещнем врага на северния бряг на Пръстите със свежи сили.
— Сигурен съм — отвърна Тамас. Той погледна на запад. Около миля по-надолу водите на реката правеха завой и изчезваха зад Юндорийската гора. Утре щеше да се изправи пред цяла бригада тежка кавалерия, настъпваща срещу течението, нагоре по тази равнина. Щеше да бъде притиснат и без числено превъзходство. — Нямам намерение да се изправям срещу три от кавалерийските бригади на Беон ди Ипил сред откритите полета на Северната шир. Би било самоубийствено, дори за мен. Ще дойдеш ли на съвещанието?
Гаврил погледна към огньовете.
— Ще помогна на Олем в организирането на обяда.
— Добре. Хората ще имат нужда от сили. Тепърва им предстои още работа. Нощта ще бъде дълга.
Тамас насочи коня си към групата офицери, събрала се на хвърлей разстояние от реката. Някои бяха възседнали коне, останалите бяха пешаци — преди две седмици бяха предоставили животните си на Гавриловите разузнавачи.
Фелдмаршалът ги обходи с поглед. Всеки един от неговите генерали, полковници и майори присъстваше. Той слезе от коня.
— Господа — приветства ги Тамас. — Съберете се. Ще ме извините, че няма закуски. Моят богоготвач остана в Будфил.
Коментарът получи няколко насилени усмивки. Тамас леко се обезсърчи и се принуди да преоцени офицерите си. Представляваха жалка гледка. Бяха изпосталели и брадясали, с мръсни униформи. Върху неколцина личаха пресни белези от сблъсъците с кезианските драгуни. Ездачите бяха последвали примера му и бяха отстъпили по-голямата част от полагащите им се дажби на пехотинците. Бяха изморени, гладни, а в очите им личеше страх. Страх, който се беше изострил след новината за изчезналия мост.