Адамат приглади ризата си.
— Същият.
— Опасни приятели имате… На два пъти кабалата се опита да го убие. Неуспешно, както се вижда.
— Съдържателя или евнуха имате предвид?
— Евнуха — уточни Борбадор. — Съдържателя беше сключил пакт с кабалата, само че Закари никак не харесваше евнуха. След като Привилегированият, изпратен да се погрижи за него, бе намерен мъртъв, други опити не последваха.
— Евнухът е убил Привилегирован?
— Това не е широко разпространено знание, но да — потвърди Бо. Той остана смълчан до края на пътуването, като гледаше през прозорчето и опипваше нещо под сакото си.
Адамат предположи, че става дума за демонския камък, окачен на шията му. Съдържащата се в него повеля щеше да убие Борбадор, ако Привилегированият не успееше да отмъсти за смъртта на Мануч.
— Пристигнахме — неочаквано се обади той.
Двамата слязоха насред пекарския окръг. Във въздуха се носеше ароматът на пресен хляб и месни пайове, карайки устата на Адамат да се напълни със слюнка.
— Ще си взема нещо за ядене — обяви инспекторът, спирайки пред една сергия.
— Вземете и за мен — отвърна Бо. — После елате горе. — Той потъна в една ниска тухлена постройка, притисната между две фурни.
Адамат плати два пая с месо и последва Бо. Щом достигна върха на стълбите, инспекторът се озова насред едностаен апартамент. Имаше маса, легло със стар сламеник и единствен прозорец, който гледаше към уличката зад пекарната.
Бо се беше покатерил върху стол и опипваше тавана над главата си.
— Какво правите?
Бо не му отговори, а силно удари тавана. Мазилката поддаде и внезапно в стаята изпадна кутия, която шумно се сгромоляса на пода.
Адамат размаха ръка, за да прогони прахоляка от лицето си, докато Бо отваряше кутията. Вътре почиваха чифт магьоснически ръкавици и дебели снопове банкноти, привързани с копринена панделка.
— Очаквах нещо по-… вълшебно — отбеляза Адамат.
Бо надяна ръкавиците и раздвижи пръсти, след което започна да реди пачки с банкноти на пода до кутията.
— Не съм отгледан като Привилегирован — каза той. — Не както повечето. Аз идвам от улицата.
— И все пак… кутия, скрита в тавана?
— Не съм глупав. Защитите около кутията ще отхвърлят в другия край на стаята всеки друг, освен мен, който се опита да я докосне.
— Аха.
— Колко платихте на Верундиш, за да ме освободи?
— Защо питате?
— Колко?
— Седемдесет и пет хиляди — отвърна Адамат.
Бо му подаде две пачки.
— Ето ви сто хиляди.
— Не мога да приема — възрази инспекторът и се опита да му подаде парите обратно. — Аз все още се нуждая от помощта ви, и…
Бо подбели очи.
— Вземайте. Аз пак ще ви помогна. Не ме интересува как сте се сдобили с парите, но едва ли е било лесно. А аз си плащам дълговете в двоен размер, когато мога.
Осъзнал, че магьосникът няма да приеме отказ, Адамат прибра парите в джобовете на сакото си. По груба сметка в тази кутия имаше близо милион. За човек като инспектора подобна сума бе нещо немислимо. За човек като Бо, заемал почетно място в кралската кабала, вероятно бяха джобни пари.
Привилегированият уви парите в кафява хартия и я пристегна с панделка, сякаш беше пакет, който току-що беше взел от магазина. Задържа четири снопчета банкноти, които укри на различни места по себе си. Когато приключи, той се надигна и кимна на Адамат.
— Да вървим.
При следващите две посещения Бо не позволи на инспектора да го последва вътре. На третото, вече отдавна се беше стъмнило, любопитството надви Адамат и той го проследи.
Двамата се намираха в една от по-приветливите части на града, където представителите на разцъфтяващата средна класа — нито бедни, нито богати — обитаваха двуетажни къщи. Мястото напомняше квартала, където живееше самият Адамат, само че малко по-многолюдно.
Бо слезе от каретата и се отправи по дълга улица между две обширни жилищни постройки. Адамат изчака малко, а после безшумно го последва.
Инспекторът се спря в началото на уличката, като надникна зад ъгъла и видя Бо да чука на някаква врата. Миг по-късно магьосникът бе поканен вътре.
Адамат предпазливо продължи напред, докато не достигна един от прозорците на жилището.
Вътре две деца си играеха край голяма камина. Момче и момиче, на около осем и десет години. Прозорецът беше отворен заради вечерния хлад. Адамат се премести на съседния прозорец, който гледаше към кухнята.
Мъж с дълги мустаци и широки рамене стоеше край масата и навъсено се взираше в Бо. Стопанката на дома седеше на масата, потънала в плетивото си.