— Ще ви отнема само десет минути — казваше в този момент Бо. Той измъкна пачка банкноти от джоба си и я подхвърли върху масата.
Жената изтърва иглите и притисна длан до устата си. Мъжът се стъписа. Бо извади още една пачка и я прибави към първата.
— Хубаво — каза мъжът. — Само да си взема палтото.
Вратата се отвори. Адамат трябваше да се прилепи към стената и да се надява, че тъмнината ще го скрие от погледа на Бо.
Привилегированият последва мъжа на улицата и му направи знак да отидат по-нататък. Двамата спряха на няколко крачки от Адамат.
— Кажете сега защо сте дошли — рече мъжът.
Бо повдигна обвитите си в ръкавици пръсти във въздуха и щракна.
Главата на непознатия се завъртя на сто и осемдесет градуса. Бо ловко се отдръпна от пътя на рухващото тяло. Няколко мига той остана загледан в трупа, преди да се обърне и да закрачи към наемната кола.
Адамат не можа да се сдържи. Беше се нагледал на всякакви неща в кариерата си, на отвратителни убийства и ужасяващи неща, извършени от лоши хора, но внезапността на това… Той пристъпи от мрака.
— Какво означава това, по дяволите? — просъска инспекторът.
— Продължавайте да вървите. — Бо го сграбчи над лакътя с изненадващо силен захват и го забута към каретата.
Адамат нямаше друг избор, освен да се остави да го водят. Скоро каретата се отправяше надолу по улицата. Инспекторът се опита да намери гласа си, за да изрази видяното. Убийството беше бързо и хладнокръвно. Обучен убиец не би се справил по-добре.
— Вземете — каза Бо, като пъхна ръка под ризата си и дръпна рязко, подир което подхвърли нещо в скута на Адамат. — Вече не искам тази проклетия.
Адамат се втренчи в рубиненочервения скъпоценен камък.
— Това демонският камък ли е? — попита той. Не беше сигурен, че иска да го докосва.
— Да — каза Бо.
— Мислех, че магията му ви задължава да убиете Тамас — рече Адамат. — Как успяхте…
Бо изглеждаше доволен от себе си. Изобщо нямаше вид на човек, който току-що беше счупил врата на мъж на няколко крачки от жена му и децата му.
— Тя ме задължаваше да отмъстя на убиеца на краля. Този човек беше екзекуторът, който гилотинира Мануч.
Най-сетне Адамат се престраши да извади носната си кърпа и да повдигне скъпоценния камък, за да го разгледа на светлината на уличните фенери. Беше топъл — не, горещ — на допир и излъчваше собствено, меко сияние. Колко ли би платил един ювелир за подобно парче?
— Красив е, нали? — попита Бо.
— Не може всичко да е тъй просто. Традицията за тази повеля е била създадена от бог. Не можете просто да убиете екзекутора и да приключите въпроса. Нали?
— Крезимир е бил обикновен човек — каза Борбадор. Той присви очи сякаш нещо го беше разгневило. — Най-обикновен човек с адски огромна сила. Може да е бил по-умен от останалите и да е разполагал с повече време да обмисля и планира, но дори и така наречените богове правят грешки.
— Това нещо… безопасно ли е? — попита Адамат.
— Напълно.
Инспекторът го обви в носната си кърпа и я върна обратно в джоба си.
— Тогава защо просто не казахте на Тамас?
— Защото не бях сигурен — каза Бо. — Идеята ме споходи неотдавна. Пък и щях да изглеждам като пълен глупак, ако войниците му убиеха невинен човек напразно.
— Не сте били сигурен? Що за човек би…
Бо повдигна ръка и го изгледа хладно и продължително.
— Нима някога сте имали впечатлението, че кралската кабала се състои от добри хора?
— Да, покрай вас — каза Адамат. Той преглътна мъчително. — Бях останал с подобно впечатление.
— Е, преодолейте го. — Бо се извърна към прозореца. — Защото аз не съм добър човек. Ни най-малко. Просто си плащам дълговете.
В продължение на няколко минути Адамат наблюдава Привилегирования. Наистина ли бе доловил съжаление в гласа му? Смръщване в краищата на устата му? Нямаше как да е сигурен. Той си напомни, че кралските кабалисти бяха опасни хора, на които не можеше да се има доверие.
Адамат единствено се надяваше, че Бо наистина е на негова страна.
Глава двадесет и втора
Тамас прецени, че остават два часа до свечеряване — дотогава кезианските драгуни щяха да са достатъчно близо, за да разузнаят позицията му.
Екотът от брадвите на войниците му, навлезли в периферията на гората, се носеше над цялата равнина. Групи мъже с голи ръце влачеха отсечените дървета към мястото, на което фелдмаршалът възнамеряваше да срещне врага. Хрущенето на стотици лопати, врязващи се в песъчливата земя, караше кожата му да настръхва. Тамас мразеше този звук. Сякаш някой дращеше с пирон по зъбите му.