— Утре трябва да е същото. Очаквам, че Беон ще нападне веднага щом кирасирите му пристигнат. Той умее да разпознава благоприятните възможности и не пропуска да се възползва от тях.
— А ако усети, че подготвяме клопка? — попита Андрия.
— Тогава утре вечер ще прекосим реката и ще се разправим с него отвъд Пръстите. — Но Тамас имаше силно предчувствие, че нещата няма да се развият така. Беон трябваше да ги спре тук и сега. Колкото по̀ на север отидеха, толкова по-голяма ставаше вероятността да получат деливански подкрепления. Тамас се надяваше, че това ще тласне Беон да действа прибързано. Никак не му се искаше да се изправя срещу врага на територията на Северната шир.
— Ще разделим хората на групи — продължи Тамас. — По девет и по трима. Деветима ще дежурят и ще убиват кезиански разузнавачи, а трима ще си почиват.
— Нямаме нужда от почивка — обади се Андрия и се ухили на фелдмаршала. Кривите му зъби жълтееха. — Просто ни е нужен барут.
Тамас повдигна ръка.
— Тепърва ще имаш възможност да убиваш кезианци — рече той. — Тази вечер всички трябва поне малко да си починете.
Наближаваше шест часът и слънцето се спускаше червено над Кехлибарената шир на запад. Тамас се чудеше дали тази нощ щеше да му е последната на този свят.
Врагът го превъзхождаше по численост. Пък и самият Тамас остаряваше. Вече не притежаваше някогашната си бързина и прозорливост. Може би Беон щеше да се досети за заложения капан и да го надхитри или пък просто да заобиколи от разстояние, задоволявайки се да убива войниците му един по един, докато не пресекат реката, след което да се насочи на запад, покрай Пръстите и да причака Тамасовите части сред Северната шир.
Дали не беше сгрешил, като нареди на Гаврил да срине моста?
— Сър?
Тамас се откъсна от унеса си. Барутните магове ги нямаше — всички, освен Влора. За момент той отново си я представи като малко момиченце — десетгодишна — търсеща одобрението му. Слънцето беше потънало сред западното небе, а лагерът беше вече напълно вдигнат. Готварските огньове тлееха; от конските трупове нямаше и следа. Хиляди войници копаеха сред равнината, докато още толкова сечаха дървета в покрайнините на леса.
— Къде са?
— Простете?
— Барутните магове.
В погледа на Влора изникна тревога.
— Вие ги отпратихте преди около час. Казахте ми да остана.
— И ти си стояла насреща ми през цялото време?
— Изглеждахте зает.
Тамас пое треперлив дъх. Внезапно си спомни как отпраща Андрия и останалите магове, само дето споменът стоеше неясен, като в мъгла.
Да, определено остаряваше.
— Кога за последно ядохте, сър?
Стомахът на Тамас изкъркори.
— Хапнах малко конско месо по-рано днес.
— Наблюдавах ви, сър. Не си взехте нищо, когато отидохте да проверите огньовете.
— Сигурен съм, че ядох.
Влора пъхна ръка в пояса си и му подаде белезникава гъба.
— Вчера намерих тези трюфели в гората. Трябва да се храните. Вземете ги, Тамас.
Фелдмаршалът неохотно протегна длан към нея и тя ги пусна в ръката му.
Той се поколеба, загледан в трюфелите. Тези дребни, белезникави гъби, които растяха в Адранските планини, бяха считани за деликатес почти навсякъде в Деветте кралства. Самият Тамас не ги обичаше особено.
— Благодаря ти.
Влора се облегна на пушката си и се загледа в гората. Тамас се втренчи в профила ѝ. Беше я гледал как израства от начинаещ барутен маг в способен войник, една от най-добрите сред хората му. Беше силна, с красота, която годините щяха да помрачат, но не и да изтрият напълно. Тамас за пореден път съжали, че младата жена насреща му никога нямаше да го дари с внук. Той сведе поглед към гъбите в ръката си.
— Онова, което казах, Тамас… сър, не биваше да разговарям с вас по този начин. Не и пред войниците.
— Не, не трябваше.
— Ще приема наказанието, което сметнете за подобаващо — отсечено каза тя.
Тамас не знаеше, че сърцето му може да се скъса. Не и след всички тези години. Той пое дълбоко дъх.
— Ти си зряла жена. Олем е добър човек. Той ще те направи щастлива.
Влора, изглежда, се изненада от думите му, но не по начина, по който Тамас очакваше.
— С него просто се топлим взаимно нощем, нищо повече — каза тя и затвори очи. — Ние сме войници. Утре някой от нас може да бъде убит. А дори и двамата да оцелеем, ще продължим напред и ще си намерим други. Такъв живот сме си избрали. — Тя отвори очи и бавно обхвана лагера с поглед. — Всички ние.
Ах. Това бяха неща, известни на всеки войник. Любовта не се задържаше дълго; страстта гореше като свещ — пареща в средата и лесно угасима. Трудно беше да поддържаш пламъка по-дълго от един сезон или от една кампания.