— Войнишкият живот може да бъде самотен — съгласи се Тамас.
— Мислите ли, че утре можем да победим? — попита Влора.
Фелдмаршалът погледна към гората. Към войниците, потънали във възложената им работа. Вече влачеха дървета към лагера. Нощта бе огласявана от ударите на секири в дърво. Някъде в леса отекна самотен изстрел. Ловуващи войници или барутни магове, прогонващи кезиански разузнавачи?
— Мисля, че можем да спечелим всяка битка — каза Тамас. — Тази… тази ще е трудна. Целият ми план може да рухне, ако кезианците успеят хубаво да огледат подготовката ни. Нямаме нито достатъчно куршуми, нито барут, а хората са полуизгладнели. Утре трябва да победим, иначе тук ще си умрем.
Изведнъж се почувства премръзнал — напук на жегата, и много стар.
— Аз не искам да умирам тук, сър — каза Влора и обгърна ръце около оръжието си.
— Аз също.
— Сър?
— Да?
— Гаврил… той каза, че преди години сте погребали някого край тази река. Кого?
Тамас почувства как се отнася надалеч. Почувства ледените пръски на реката върху лицето си, калта и кръвта, спекли се по пръстите му от копаенето на гроб с голи ръце.
Той се принуди да стане, като се стараеше да не щади ранения си крак прекалено — мускулите му се нуждаеха от раздвижване.
— Погребал съм безчет приятели. Още повече врагове. Роднини и хора, които съм считал за също толкова близки. Искам отново да видя Адро. Искам да разбера дали синът ми е оцелял. Но преди това ми предстои много работа. Това е всичко, капитане. Свободна си.
Таниел седеше мрачно в квартирата си и наблюдаваше през прозореца как санитарните коли отнасят ранени от фронта. Почуди се дали да не отвори прозореца и да се поинтересува от развоя на битката, но вече имаше предположение — развиваше се зле. Тези явно бяха ударени от минохвъргачка — раните им бяха разнообразни и кървави, а по униформите личеше, че са от една и съща рота.
Генерал Кет го беше изпратила в някакъв хан на около пет мили от фронтовата линия, и то под денонощна охрана. Струваше му се, че от разговора между двамата са изминали седмици. В действителност тя бе отправила ултиматума си едва снощи.
Военните полицаи бяха настояли да им каже къде е Ка-поел. Таниел бе свил рамене и им бе дал идея къде да си заврат палките, но вътрешно не спираше да се безпокои какво ще ѝ направят, щом я хванат. Беше ли им наредено да я пребият, както бяха направили с него? Или нещо по-лошо? Без техни кукли, щеше ли Ка-поел да успее да се защити от тях?
Генерал Кет се бе появила рано сутринта, за да го уведоми, че всеки ден, в който отказва да се извини на майор Доравир, е и ден, в който на фронта умират хора.
Таниел щеше да е там, ако не беше тя. Нямаше да ѝ позволи да го убеди, че вината за поредното отстъпване на редиците е негова.
Отвъд прозореца му, някакъв млад мъж привлече вниманието му. По-точно юноша, защото той надали имаше повече от петнадесет години. Кракът му свършваше под коляното — дали отнесен от гюле, или премахнат от хирурзите, Таниел не знаеше. Това, което го порази, беше спокойното му лице. Войници в пъти по-възрастни от момчето се превиваха и стенеха от болка заради някакви повърхностни рани, докато то седеше стоически в края на една от колите, пънчето му стърчеше отвъд ръба, и спокойно наблюдаваше новата група от наборници, отпращана на фронта.
Таниел вдигна скицника си и започна да пресъздава лицето му.
На вратата се почука. Таниел не обърна внимание, зает да улови основните черти, за да може да довърши портрета по-късно.
Почти беше забравил, че изобщо някой е почукал, когато звукът се чу отново. Санитарната кола вече се смаляваше в далечината, отвеждайки момчето. Таниел остави скицника върху масата и отиде да отвори.
С изненада откри на прага си Михали. В едната си ръка едрият готвач носеше сребърен поднос, а на другата беше преметнал кърпа. По престилката му личаха брашнени петна и нещо, приличащо на шоколад.
— Извини ме, че се явявам изневиделица — каза Михали, докато се шмугваше покрай Таниел. След него влязоха двама войници. Първият носеше сгъваема маса, а вторият стискаше бутилка вино. — Ето там — заръча майсторът. — До прозореца. Сега ни оставете, ако обичате.
Пазачите имаха недоволен вид, но все пак разпънаха масата и се оттеглиха обратно в коридора.
— Сядай — подкани го Михали и посочи към единствения стол в помещението. Самият той приседна на ръба на леглото.