— Какво е това? — попита Таниел.
— Вечеря. — Михали вдигна похлупака на сребърния поднос. — Задушена телешка плешка с гарнитура от пъдпъдъчи яйца и козе сирене, поднесени с червено вино. Боя се, че не е кой знае какво, но виното е от четиридесет и седма, прекрасна реколта, и е охладено.
Не било кой знае какво? Уханието, надигащо се от подноса, накара Таниел да потръпне от удоволствие. Устата му веднага се напълни със слюнка и той се намери на масата, без дори да помни кога е седнал, с парче телешко на вилицата му. Спря се.
— Може ли?
— Разбира се, заповядай — окуражи го Михали. Той извади тапата на бутилката и наля две чаши.
Беше малко смущаващо, че Михали го наблюдаваше, докато се храни, но Таниел бързо свикна да не му обръща внимание и скоро вече си сипваше втора порция.
— Какъв е поводът? — попита Таниел, загледал се в Михали, който пиеше третата си чаша вино.
Готвачът допълни чашата на Таниел.
— Повод? Нима трябва да има повод, та човек да се нахрани добре?
— Така мисля.
Михали поклати глава.
— Чух, че са те сложили под арест и те хранят с войнишки дажби. За мен това е военно престъпление.
Таниел се усмихна, макар да не бе сигурен дали Михали наистина се шегува. Той се протегна да вземе чашата си, при което забеляза, че бутилката е все още пълна, макар двамата да бяха изпили… колко, поне пет чаши. Може би Михали беше скътал някъде второ шише.
— Нося ти писмо — каза Михали, като извади плик от престилката си.
Таниеловата вилица застина във въздуха, на половината път до устата му.
— От кого? — попита той с пълна с пъдпъдъчи яйца уста.
— Полковник Етан.
Таниел захвърли вилицата си и грабна писмото. Разкъса плика и прочете писмото трескаво. Когато приключи, бутна стола си назад и пое бавно дъх. Вече нямаше апетит, дори и за ястията на Михали.
— Какво пише? — попита готвачът.
— Не е твоя… — Таниел се усети и замълча. Та нали Михали си беше направил труда да дойде чак от фронта с обилна вечеря — и да му донесе писмо, което вероятно иначе не би го достигнало. Готвачът заслужаваше благодарност, а не да му се гневи.
— Неотдавна помолих полковник Етан да направи справка за употребата на барут.
— Така ли?
— Полковникът е взел и заповедите за заявки. Има несъответствие. Поисканото от армията количество е три пъти по-голямо от изразходваното от тях и почти два пъти повече от онова, което всъщност е достигнало фронта.
— Значи някъде по пътя се губи? — предположи Михали.
— По-вероятно става дума за кражба. Не е нечувано в една войска да има корупция, включително и в нашата, макар че във военно време Тамас е особено придирчив. Тези записи — Таниел подхвърли плика върху леглото си — показват, че квартирмайсторите са замесени. Както и поне един човек от генералния щаб. Някой печели милиони на гърба на войната.
— Както каза — изтъкна Михали, — не е нечувано.
— Но барут… С тези темпове ще изразходваме барута в цялата страна. Тогава няма да има значение колко по-добри са войниците ни, кезианците просто ще ни стъпчат. Проклятие! — Таниел започна да барабани с пръсти по тепсията пред себе си. Искаше му се да я хвърли през стаята, но отгоре ѝ все още имаше остатъци от телешко.
— Можеш ли да ме измъкнеш?
— Съжалявам, но няма да мога — въздъхна готвачът. — Както ти казах и преди, щабът не обръща никакво внимание на думите ми. — Той се потупа по корема. — Виж, Тамас, той умее да се вслушва в разума, дори и да е недоверчив към онзи, който му дава акъл. А тези генерали не виждат по-далеч от носовете си.
Таниел се облегна назад и отпи глътка вино. Сдържаният тон и невъзмутимото държание на Михали се отразяваха благоприятно на нервите му.
— Вярваш или не, те са сред най-добрите в Деветте кралства. — За своя изненада, в тона му не се съдържаше злост. — Макар че не съм сигурен дали това говори добре за Адро, или е позор за останалите държави.
Михали тихо се засмя.
— Това определено обяснява защо още не сме били надвити, въпреки численото превъзходство на врага.
— Как вървят нещата на фронта? — попита Таниел. — Така де, аз и сам виждам, че… — Той кимна към прозореца. Споменът за колите, препълнени с мъртви и ранени, беше все така ярък. — Обаче от два дни не съм получавал никакви вести.
— Недобре. Вчера отстъпихме почти на една миля. — Изражението на Михали стана сериозно. — Ти беше на път да промениш нещата, ще знаеш. Отблъскването на врага миналата седмица на практика беше първата ни победа от месеци насам. Войниците се окуражиха. Усетих го. Щяха да те последват и в гърлото на Крезимир.