— Мамка му. Трябва да се махна оттук. Да се върна на фронта. И да открия кой продава барута ни на черно.
— Как?
— Ще започна да извивам вратовете на всеки квартирмайстор, докато някой не ми каже. Сигурен ли си, че не можеш да уредиш освобождаването ми?
— Повечето от генералите дори не вярват, че съм бог. За тях съм просто един побъркан готвач. Единственият начин да излезеш, Таниел, е да се извиниш на майор Доравир.
Барутният маг се изправи и пристъпи до прозореца.
— В никакъв случай.
— Не се опитвай да мериш гордостта си с тази на генерал Кет — рече Михали. — Пред тази жена Бруд е олицетворение на самата смиреност.
Бруд. Един от светците… не, боговете. С крайчеца на окото си Таниел наблюдаваше как Михали изпразва четвърта чаша вино. Беше лесно човек да забрави какъв е всъщност. Все пак от боговете се очакваше да изглеждат и да се държат величаво като крале, а не да обърсват с ръкав покапалото от устата им вино.
— Какво мога да направя? — попита Таниел. Дали Михали беше давал съвети на баща му? Трудно му беше да си представи Тамас да моли за съвет един готвач, пък бил той и бог.
— Извини се на Доравир.
Таниел изсумтя през нос.
— Аз не виждам много — тихо каза Михали, загледан в чашата си. — Бъдещето е неизменно в движение, винаги мъгливо, дори и за онези, способни да го съзират. Онова, което виждам обаче, е, че ако останеш в тази стая, ще продължим да отстъпваме ден след ден. Кезианците ще ни изблъскат от долината и ще ни обкръжат, като в крайна сметка ще ни принудят да се предадем. Или ще ни свърши барутът, което ще доведе до същия завършек.
Таниел се навъси.
— Не е възможно един-единствен човек да е от такова значение.
— Всеки човек е от значение. Понякога за нещо дребно. В други случаи може да повлияе на изхода от война. А ти… ти не си човек. Вече не.
— Нима? Какво съм тогава? — попита Таниел. Колкото повече говореше Михали, толкова по-малко смисъл имаше в думите му.
Готвачът го погледна замислено.
— Не мисля, че съществува съответстваща дума. Все пак си първи по рода си. Станал си като Жулин.
Таниел чу собственото си рязко вдишване.
— Аз не съм предей.
— Не. Не точно. Все пак не си безсмъртен. Но пък Жулин също не е. Тя просто е неостаряваща. Не мисля, че твоята магия би ти позволила да останеш вечно млад. Дори и с помощта на Ка-поел. Но ти си барутният еквивалент на предей.
— Това е нелепо. И като стана дума… къде е Ка-поел?
— Крие се. Предложих ѝ закрилата си — с известни резерви, естествено. От нея ме побиват тръпки. Тя не прие. В даден момент обаче може да се нуждая от помощта ѝ.
Таниел разтри слепоочията си.
— Още вино?
— Мисля, че пих достатъчно.
— Както желаеш. — Михали си наля поредна чаша. Бузите му бяха леко зачервени — единственият знак, че е изпил седем чаши. Таниел забеляза, че бутилката продължава да е все така пълна.
— Ти каза, че си способен да надзърташ в бъдещето — рече барутният маг. — Какво ще стане, ако се извиня на майор Доравир?
Михали се взираше в чашата си.
— Раздвижване. Това виждам. Малко събитие, но то размества нещата. Разколебава несъмненото. А точно сега несъмненото не вещае нищо добро за нас.
Таниел грабна перодръжка и припряно започна да пише на гърба на Етановото писмо. Надраска набързо няколко изречения и попита:
— Можеш ли да отнесеш това до Рикар Тамблар? Не мога да използвам пощата. Ако някой от щаба действително е замесен, той ще има очи навсякъде.
— Бих могъл да го изпратя по едно от момичетата си — каза Михали и взе писмото.
— Благодаря ти. Знаеш ли къде мога да намеря майор Доравир?
— Случайно зная.
Глава двадесет и трета
Тамас наблюдаваше как слънцето се издига над Адранските планини на изток и се чудеше дали не съзира последния изгрев в живота си.
Кезианските драгуни се бяха появили късно вечерта — те разположиха лагера си на около миля преди края на гората. Половината нощ Тамас наблюдава проблясъка на огньовете им, заслушан в кавалерийските им песни. От време на време песента бе прекъсвана от изстрел — някой от вражеските разузнавачи, приближил се твърде много до адранския лагер, получаваше куршум от барутните магове.
Сега светът беше притихнал, с изключение на шума от бързотечащата река зад него. Тамас лежеше на земята на около стотина крачки от нея, облегнал глава на седлото си. В ръката си стискаше барутен фишек и нервно мачкаше края му.
Можеше да си представи как драгуните се измъкват от палатките си, протягат се сред утринната хладина и слагат фатрастанско кафе да кипне. Щяха да са отпочинали, а и нямаха за къде да бързат. Те знаеха, че тежката им кавалерия няма да пристигне още известно време, а Беон нямаше да нападне, преди да е събрал всичките си части.