— Значи и вие идвате с нас? — попита Влора.
Фелдмаршалът се навъси.
— Не. Защо да го правя?
— Вие също сте барутен маг, сър.
— Не. Аз трябва да остана тук, за да командвам.
— Това не е справедливо — беснееше Андрия. Той се загледа към гората, нетърпелив като хрътка, надушила плячката си. — Имам пълното право да пронижа някой арогантен кезиански благородник с щика си. Искам кръв по ръцете си.
— Искам кръв по ръцете си, сър — изтъкна Тамас. Само това му липсваше. Отгоре им щяха да връхлетят петнадесет хиляди конници, а точно когато си мислеше, че е оправил нещата с Влора, Андрия започваше да се бунтува. — Прекоси реката. Това е заповед, войнико.
Фелдмаршалът се извърна демонстративно, за да подчертае, че разговорът е приключен. Двамата барутни магове го оставиха насаме с Гаврил. Няколко минути двамата мълчаха и наблюдаваха разгръщането на мнимия хаос в лагера. Крещяха мъже. На Тамас му се стори, че видя как някой замахва с юмрук. Малко по-късно хората му пуснаха по вода първия сал. Той им се изплъзна и бе повлечен надолу по течението без никого на борда си. Надигнаха се отчаяни викове и Тамас не мислеше, че са престорени.
— Къде ме искаш? — попита Гаврил.
— На седлото — отвърна Тамас. — Ти и твоите хора се подредете в източния край, в случай че някои от драгуните опитат да преодолеят склона.
— Добре — каза Гаврил.
— Вземи. — Тамас откачи кавалерийската си сабя и му я подаде. — По-добре се размахва от конски гръб.
— Ти няма ли да яздиш?
Тамас се усмихна, макар че в момента никак не му беше до смях.
— Аз ще застана в средата. Ако не съм на кон, момчетата няма да видят, когато падна.
Гаврил, изглежда, обмисляше сериозността на тези думи, след което прие оръжието.
Тамас взе късата сабя от седлото и я окачи на колана си.
— Ще се видим след битката — рече Гаврил.
Тамас стисна ръката му. За негова изненада, Гаврил го дръпна към себе си и го прегърна. Задържа го за миг, след което се отправи към разузнавачите си.
Олем се завърна един час по-късно.
— Някой от мъжете успя ли да закусва? — попита фелдмаршалът.
— Да не повярвате, успяхме да наловим доста риба. Андрия застреля две диви кози. Имаше и малко останало от конското. Всички успяха да залъжат глада.
— Да се надяваме, че е било достатъчно.
Олем повдигна поглед.
— Поне мишеловите ще се нахранят добре.
Тамас наблюдаваше как мъглата, която бе забелязал по-рано, бавно започва да обгръща целия стан. Тя се задържаше съвсем ниско над земята, на не повече от метър. Достатъчно да прикрие земята, но не и самия лагер. В небето се бяха струпали нови облаци, заплашващи с дъжд, ала Тамас беше виждал подобно време и преди. Освен лека мъгла, нямаше да има нищо повече.
Необичайно за един летен ден време.
Към единадесет и половина той зърна двама конници на запад, почти на миля от завоя на реката. Фелдмаршалът посипа върху езика си щипка барут, която веднага му позволи да ги огледа в подробности. Кафяво-зелени униформи, лъскави нагръдници и шлемове с гриви.
Кирасирите бяха пристигнали.
Адамат стоеше на шестия етаж на камбанарията в Дуайтуич и гледаше през далекоглед. Наблюдаваше някакъв човечец с неспокоен поглед, захабена червена жилетка и дълги до коленете панталони. Мъжът беше приседнал на улицата на около стотина крачки от дома на лорд Ветас.
— Разположили са един постови на ъгъла на Седма улица и Мейфлю авеню — обяви Адамат. Зад него се разнесе стърженето на писалка. След един последен оглед той подаде далекогледа на младата жена до себе си. Тя се казваше Риплас и беше заместник на евнуха. Жената зае мястото му до прозореца, а инспекторът се обърна към останалите, събрани в тясната стая на кулата.
— Сигурен ли си, че това са всички? — попита го евнухът.
Адамат го погледна с крайчеца на окото си. Нямаше представа дали знае, че Адамат изнудва господаря му. Поне не бе дал никакви признаци за това, когато предния ден се бе появил заедно с четиридесет мъже, от най-страховитата улична сган, която Адамат беше виждал: боксьори, членове на шайки, докери, сводници и телохранители.
— Наблюдавам ги от почти две седмици — отвърна инспекторът. — Сменят позициите си, но покрай моето наблюдение и твоите съгледвачи, мисля, че сме набелязали всички.
Въз основа на влизанията и излизанията от къщата, Адамат предполагаше, че Ветас държи на служба повече от стотина души. Определено ставаше дума за нещо значимо. Във всеки един момент вътре можеше да има най-малко тридесетима. А Съдържателя беше споменал, че Ветас разполага с двойно повече.