— Своята Привилегирована ли имаш предвид? — попита Адамат. — Мисля, че ще се справя. Къде е синът ми?
Ветас се усмихваше с отвратително самодоволство.
— Един час и четиридесет и две минути. Сигурен ли си, че можеш да си позволиш да губиш време?
Адамат погледна към жената в червената рокля. Олдрич я стискаше здраво над лакътя. Тя гневно се взираше в него, ала ръцете ѝ трепереха.
— Коя си ти? — остро попита Адамат.
— Нила — каза тя.
— Каква връзка имаш с него? — Инспекторът посочи към Ветас.
— Никаква. Аз… никаква. Не работя за него. Само наглеждам Яков. Той е още дете!
— Какво търсеше Ветас в този магазин?
— Цветя!
— За кого?
— Някоя си лейди Винделдвас.
— Лейди Винцеслав?
— Да, същата.
— Защо?
— Не знам. — Макар да изглеждаше изплашена, жената отговаряше с изненадващо спокойствие.
Адамат отново се извърна към Ветас.
— Защо?
— Един час и четиридесет минути, Адамат.
Инспекторът извъртя оръжието си и зашлеви Ветас с дръжката.
— Отведете ги — обърна се Адамат към Фел. А сетне каза на Олдрич: — Сержант, оставете ѝ четирима от хората си. Трябва да се махнем от улицата, преди да е дошла полицията.
Фел изправи Ветас на крака, като продължаваше да притиска кинжала си към гърлото му. Олдрич изпрати четирима от войниците си с нея, заедно с Нила и двамата ранени главорези, а останалите войници последваха Адамат.
На три пресечки от базата на Ветас ги очакваше евнухът.
— Хората ми са на позиция — каза той.
— Къде е Бо? — попита задъханият от тичане Адамат.
Малко по-надолу забеляза Привилегирования да стои насред улицата. Бо носеше черни ръкавици, за да скрие магьосническите. При това си мърмореше нещо и не спираше да движи пръсти във въздуха — сякаш с едната си ръка свиреше на невидимо пиано, а с другата дърпаше струните на арфа. Неколцина от минувачите го гледаха като че е умопобъркан. Определено приличаше на такъв.
— Трябва да влезем веднага — каза Адамат. Той се приведе над пистолета си в опит да го прикрие от хорските погледи, докато го презареждаше.
Бо не преустанови работата си.
— Казах, че ще ми трябва известно време.
— Не можем да си позволим да отлагаме — рече инспекторът. — Хората на Ветас са получили нареждане да убият Фая, ако той не се върне в определен час.
— Това е лошо — навъси се Бо. — Кажете на евнуха да разположи хората си.
Заповедта бе дадена и пет минути по-късно евнухът се присъедини към Адамат и Бо.
— Готови сме — обяви той.
Привилегированият го измери с поглед, задържайки очи на шития по мярка костюм и плешивата му глава.
— От вас ме побиват тръпки.
— Ще го приема като комплимент.
Адамат приглади ризата си.
— Сержант?
Оставащите войници на Олдрич бяха приготвили оръжията си. Започваха да привличат погледите на минувачите.
— Готови сме — каза сержантът.
— Тогава да повеждаме парада. — Бо се извъртя и закрачи надолу по улицата, към къщата на Ветас. Пръстите му продължаваха да се движат в такт с някаква доловима само за него музика. Адамат и Олдрич се спогледаха. Не така бяха превзели къщата на Адамат.
Борбадор не забави крачка, когато преодоля последния завой и пристъпи към къщата на Ветас. Щом достигна средата на улицата, точно пред сградата, той се извърна с лице към нея. Повдигна ръце високо над главата си. Зад един от прозорците някакъв съгледвач нададе предупредителен вик.
Макар да не умееше да отваря третото си око, Адамат все пак можеше да почувства пресягането в Отвъд на застанал досами него Привилегирован. Приливът магия връхлетя със силата на вълна. Цялата фасада на постройката рухна, като парче торта, отсечено с гигантски нож.
Инспекторът се взираше в облаците прах. Мъже от вътрешността на къщата отвръщаха на втренчения му поглед, кашляйки и махайки с ръце в опит да разсеят прахоляка. Шокът бе ясно видим на лицата им.
Сержант Олдрич изтегли сабята си.
— Напред! — изкрещя той.
Последва пълен хаос.
Глава двадесет и четвърта
Колона тежка кавалерия излезе сред равнината западно от лагера, надолу по течението на реката. Перата върху шлемовете на конниците леко се поклащаха на вятъра, а животните им пристъпваха уверено, въпреки ниската мъгла.
Тамас повдигна далекогледа си и огледа врага.
Командирите, с червените си еполети, стояха най-отпред, крещяха заповеди и размахваха саби.
Глупаци.
От другия бряг на реката отекна изстрел. Няколко мига по-късно кезиански офицер се свлече от седлото си.