Вражеската конница напредваше с бавно темпо, като че бяха на парадно учение. От отсрещния бряг се разнесоха още гърмежи и кирасирите започнаха да падат. Колоната продължи да напредва.
— Това време може да развали барута ни, сър — каза Олем, вдигнал поглед към облаците.
Тамас го успокои.
— Днес няма да вали.
— Адски е влажно, сър. Тази мъгла е твърде странна. Никога не съм виждал мъгла да се спуска така бързо от планините.
— Защото тя е отговор на молитва.
Чул звука на тръба, долетял от гората, Тамас погледна на юг. Сред дърветата се виждаше движение. На около половин миля от мястото, където само преди часове неговите войници бяха секли дървета, сега излизаха драгуни.
При вида им дъхът му секна. Толкова много конници на едно място.
Толкова многобройни кавалерийски части Тамас бе виждал не повече от три пъти в живота си и всеки път беше бил част от тях, а врагът биваше помитан. Конете, безстрашни и отлично дресирани, стъпваха с отмерени движения. Драгуните се оказваха по-предвидливи от кирасирите, тъй като някой сред тях се беше досетил да махне еполетите на офицерите и така да ги направи по-трудни за откриване от барутните магове на Тамас.
Паниката сред двете адрански бригади се изостри осезаемо и Тамас се разтревожи да не би преструвката да е прераснала в реалност. И преди бе ставал свидетел как калени пехотинци се разбягват при вида на страховита конница.
А кезианската конница определено беше страховита. Металните брони на кирасирските коне се сливаха в стена от жива стомана. Перата им трепкаха в синхрон с движението, а безупречните униформи на конниците само допълваше величествеността им.
Тамас плъзна поглед по редиците кирасири. Благодарение на барутния транс можеше да различи лицата им дори от подобно разстояние. Но да открие едно конкретно лице сред такова множество, беше почти невъзможно.
— Интересно… къде ли ще заеме позиция Беон — каза Тамас. Той посочи с острието си на югозапад. — Най-вероятно там, за да може да прелети с кирасирите си край препятствията ни и да се присъедини към драгуните в сечта. — Той се обърна към телохранителя си. — Кажи ми, че ще спечелим, Олем.
— Ще спечелим, Олем — отвърна телохранителят и захапа последната си цигара.
Тамас пристъпи върху една оголена скала, за да получи по-добър изглед над бойното поле.
— Заемете позиции! — провикна се той към хората си.
Един от войниците блъсна Нила във входа на някаква постройка.
Тя стисна клепачи с намерението да не допуска напиращите сълзи да прелеят. Толкова пъти бе успявала да се отърве от войниците само за да попадне в ръцете на лорд Ветас, а сега това… Кои бяха тези хора? Какво искаха?
Нечия ръка я сграбчи над лакътя и я забута нагоре по тясно стълбище. Изкачването трая два етажа, съпроводено с ругатни и боричкане. Нила се съпротивляваше по-скоро по инстинкт, отколкото поради някаква друга причина. Тя раздра лицето на един от войниците и те извиха ръката ѝ и я блъснаха в стената.
— Ама че е злобна — обяви одраният. Нила направи опит да се отскубне, но ръката ѝ се оказа извита още по-болезнено. Струваше ѝ се, че всеки момент ще се счупи.
Хвърлиха я в ъгъла на една малка, глуха стая с жълтеникава мазилка. Вътре нямаше нищо, освен ниска масичка с почти изгоряла свещ.
Тази сграда се намираше само на две пресечки от пазара. Нила нямаше представа дали довеждането им тук е било планирано, но изглежда, сред войниците имаше известно объркване.
Лорд Ветас беше бутнат на земята до нея. Нила погледна към него — единственото познато ѝ лице сред настъпилия хаос. Той изглеждаше спокоен, сдържан. Напълно невъзмутим. Ненавиждаше, че се обръща към него за някаква подкрепа. Отлично знаеше, че няма да получи подобно нещо от него.
— Наблюдавайте го — каза жената. Тя беше млада, най-много с десетилетие по-възрастна от Нила, ала в очите ѝ се четеше същата студенина като в погледа на Ветас. Нила бе чула някой да я нарича Фел. Войниците се поколебаха дали да изпълнят нареждането ѝ, но един продължителен взор от нейна страна ги убеди.
Фел бе извадила изпод палтото си чифт окови. Бяха много по-дебели и широки от обикновените и освен това ги съединяваше една-единствена брънка. Двамата войници грубо обърнаха Ветас по корем и щракнаха оковите около китките му. Той се превъртя по гръб и погледна Фел.
— Дровийски окови — каза Ветас. — Изключително професионално.
— Обърни се — нареди Фел на Нила.
— Няма.