Ами ако Фая изобщо не беше тук? Ако Ветас я държеше другаде, а чутият преди малко писък принадлежеше на някой друг?
Димът се запрокрадва и по стълбището, докато Адамат се изкачваше нагоре по него. Той извади от джоба си носна кърпа и я притисна към лицето си. Спря на върха на стълбите и се втренчи отчаяно в дългия коридор с най-малко десетина врати. Горещината от долния етаж се усилваше. Всеки момент огънят щеше да плъзне по стълбището — ако димът не го убиеше, то щяха да го сторят пламъците. Нямаше да има време да претърси цялата къща. Как можеше да открие Фая навреме?
— Фая! Фая!
Опита първата врата. Заключена. Той я отвори с ритник. Малко помещение с две мръсни легла и нощно шкафче. Празно.
Адамат се канеше да изрита следващата врата, когато чу нов писък, идващ от по-нататък по коридора. Той се затича в тази посока. Една от вратите беше отворена. Инспекторът влетя вътре, повдигнал острие.
Фая стоеше над нечие тяло, стиснала окървавен свещник в едната си ръка. Заради скривилото лицето ѝ ожесточение Адамат едва я позна. Той зърна лицето на малко момче, надничащо иззад една от завесите в другия край на стаята.
— Фая!
Жената вдигна поглед и едва не припадна при вида му. Тя изтърва свещника и вероятно щеше да падне, ако Адамат не беше я прихванал.
За един проточил се миг двамата останаха загледани един в друг. Адамат не беше сигурен кой кого крепи, тъй като коленете му бяха омекнали.
— Къде е Йосип? — попита Адамат.
— Няма го. Те го отведоха.
— Ще го намеря — зарече се инспекторът и погледна към момчето. — Това е детето на Елдаминз, нали?
— Да — потвърди Фая. Тя се обърна към детето и протегна ръка.
— Хайде, ела. Не се бой, това е съпругът ми.
Адамат се втренчи в нея.
— Аз… — поде той.
— Шшт. — Тя притисна пръст до устните му. В очите ѝ имаше сълзи. — Трябва да вървим.
Адамат кимна.
— Бързо, да… — Той се спря в коридора. Димът беше твърде гъст, а огънят вече пълзеше по стълбището. Инспекторът свали сакото си.
— Притисни го към лицето си — заръча на Фая, а на момчето връчи носната си кърпа. Поведе ги надалеч от стълбището, към предната част на къщата. В най-лошия случай щеше да им се наложи да скочат на улицата, но счупеният крак беше за предпочитане пред това да бъдат опечени живи.
Адамат се вцепени, когато силен, стенещ звук се надигна над пукота на пламъците. Може би къщата скърцаше под напора на битката или на някаква магия?
— Насам — подкани Фая, изтръгвайки го от парализата му. Тя ги поведе по един страничен коридор, който свършваше в друго стълбище. Огънят не беше стигнал дотук все още, но въпреки това Адамат слизаше внимателно.
Страховит трясък разби стената на стълбището и някаква димяща купчина се затъркаля надолу по стълбите. Адамат избута Фая зад себе си и протегна оръжие към купчината.
С кашлица и сумтене нещото се изправи.
Беше Бо. Част от дрехите му все още тлееха, а бакенбардите му бяха опърлени. С няколко резки потупвания Привилегированият угаси пламъците и навъсено се загледа към димящата дупка в стената.
Той повдигна ръка над главата си. Тъпанчетата на Адамат изпукаха от пронизително изсвистяване. Пламъците мигновено угаснаха. Пръстите на Бо се извиха на една страна и из къщата се понесе вятър, засмукал дима като огромно духало, вдъхващо над огън.
Изведнъж стълбището се изпълни с прохладен, свеж въздух. Адамат пое дълбоко дъх, здраво обгърнал Фая. Тя, от своя страна, притискаше детето към полите си.
Над рамото на Бо се стрелна огън. Привилегированият се обърна като че ли леко смутен. Над главата му прелетяха ледени късове с големината на кинжали и потънаха в нещо извън полезрението на Адамат. Бо кимна удовлетворено.
— Вече може да слезете — каза той. — Мисля, че е безопасно.
— Мислите? — Адамат заслиза бавно по стълбите, докато не достигна основата им.
Четиримата подминаха кухнята и влязоха във всекидневната в задната част на дома. На близката стена, прикована от ледените висулки, капещи кръв, откриха другата Привилегирована. По тъмната ѝ кожа личеше, че е деливанка. Борбадор не я удостои с поглед, а Фая побърза да заслони очите на детето.
— Фая — каза Адамат, — това е Привилегированият Борбадор, последният член на адранската кралска кабала.
— Ще ме простите, че няма да се ръкувам с вас — рече тя. — Не бих искала да докосвам ръцете ви.
Черните ръкавици на Бо бяха изгорени от пламъците, ала магьосническите оставаха бели и чисти, като чисто нови. Той плесна с ръце и се залюля на пети.