Едва тридесет крачки по-надолу те се сблъскаха с тежките кавалеристи.
За кирасирите устремът играеше още по-голяма роля, отколкото за драгуните, но в директен сблъсък с пехота бяха по-облагодетелствани от останалите конници. Броните ги защитаваха от щиковете, а тежките им саби бяха особено ефективни срещу въоръжени пехотинци.
— Дръж формация! — нареди Тамас, щом хората му започнаха да повалят кирасири. Те мушкаха и сечаха, убивайки мъжете и конете, преди да ги подминат и да продължат напора си.
През пролука сред сражаващите се Тамас успя да зърне генерал Кетал. Той лежеше на земята на двадесетина крачки от него. Лицето и ръцете му бяха покрити с кръв, сабята му беше вдигната над него. Спешен кирасир изблъска меча му на страна и тласна със своя.
Тамас се отскубна от редицата и се втурна между двама конници. Противникът на Кетал изтегли меча си и го заби повторно. Тялото на генерала се сгърчи.
Кирасирът дори не забеляза Тамас.
Щикът на фелдмаршала намери подмишницата, точно над ремъците на нагръдника. Тамас заби острието още по-дълбоко, докато дулото на пушката му не се покри с кръв. След един последен напън той пусна оръжието си и падна на колене край Кетал.
Генералът се взираше ужасено в него, притиснал ръце над раните си.
Тамас чу сблъсъка на метал в метал и предизвикателния вик на Олем, но всичко достигаше до него някак отдалеч.
Най-малко четири рани зееха върху гърдите и стомаха на Кетал. Върху ръцете му личаха безброй разрези, а лицето му представляваше пълна бъркотия. Той замига към Тамас през кръвта.
— Моите момчета — изхриптя — не издържаха.
Тамас намери ръката му и я стисна.
Нямаше по-голямо предателство — хората ти да се прекършат и да се разбягат край тебе.
— Но не и ти — каза Тамас. — Ти остана до последно.
— Аз не съм страхливец — рече Кетал. — Проклетият Беон… Никога не съм виждал толкова ловки кирасири. Те танцуваха между окопа и нашите… нашите укрепления. — Той натика празната си ръка в една от раните в напразен опит да спре кървенето. — Успяхте ли да отблъснете драгуните?
— Да.
Кетал рязко си пое дъх.
— Не бъдете строг с моите момчета. Самият аз исках… исках да побягна. Проклети кирасири. — Той отново примигна. — Намерете Беон и… — Кетал се задави и прочисти гърло — и му предайте моите почитания. Това се казва езда. — Генералът измъкна десницата си от тази на Тамас и я притисна към друга рана. — Вървете. Хората се нуждаят от вас. Аз ще… се оправя.
Тамас съблече куртката си и я подложи под главата му, след което се изправи. Пехотинците му го бяха подминали и продължаваха да настъпват. Фелдмаршалът изтръгна оръжието си от трупа на кирасира и се затича да ги догони.
Тежката кавалерия отстъпваше. Едва шепа от тях се намираха още върху седлата, а дори и те се бяха обърнали в бягство. Малки групи от кезиански кирасири се предаваха една след друга.
Тамас стана свидетел на последния етап от битката. Войниците му настъпваха под формата на стена от щикове срещу оставащите кезианци. Фелдмаршалът си проправи път към сражението и никак не се изненада, когато откри Беон в центъра му.
Младият благородник бе изгубил шлема си. Нагръдникът му се държеше само на един ремък, върху бузата му зееше прясна рана. Щадеше едната си ръка. Последните от телохранителите му тъкмо рухваха, пронизани от щикове. Беон направи крачка назад, косата му лепнеше от пот и кръв, и хвърли сабята си.
— Предавам се — обяви той на висок глас. — Предаваме се.
Един от адранските войници пристъпи напред и повдигна оръжие, насочил щика си към шията на Беон.
Тамас не можеше да понесе повече. Кръвта. Липсата на милост. Той пристъпи бързо напред и сграбчи още горещото дуло на войника, избутвайки го настрани.
— Той каза — високо заяви Тамас, — че се предава.
Адамат се хвърли напред с проклятие на уста, но спря насред крачка, защото Ветас допря кинжала до врата на Фая.
— Обещах ти десетократно по-голяма болка — напомни Ветас. — Искам да запомниш това. — Ръката на лорда трепна, а инспекторът стисна очи. Не искаше да гледа как кръвта на Фая изтича през гърлото ѝ.
— Отдръпнете се от него.
Адамат отвори очи. Ветас имаше объркан вид. Ръката му се напрегна, но острието не се доближи повече до гърлото на Фая.
— Моля ви — продължи Бо, изниквайки иззад ъгъла, — просто се отдръпнете настрана.
Адамат изтръгна Фая от ръцете на Ветас. Ноздрите на лорда се разшириха, в очите му проблесна гняв, но беше видно, че не може да помръдне.