Бо раздвижи пръсти. Невидима магия запрати Ветас в другия край на помещението, като го стовари в стената до пронизаното тяло на Привилегированата. Борбадор пристъпи до Ветас и грубо го стисна за брадичката, за да обърне главата му към трупа на жената.
— Биваше си я — каза Бо. — Достойна за кралската кабала. Но не и да се мери с мен. С другия, с резервата ти — той не беше толкова умел. С него се оправих за секунди. А що се отнася до теб… — Бо потупа с показалец под челюстта му. — Ти никак не ми се нравиш. Видях онази стая в подземието. Познавах подобни хора в кабалата. Страшно се зарадвах, когато научих, че Тамас ги е избил до крак.
Бо отстъпи назад и замислено се загледа във Ветас. Лордът беше все още прикован към стената от магията на Бо.
— Обзалагам се, че си бил от онези деца, които измъчват животни за забавление. Кажи ми, някога късал ли си крилете на насекоми?
Ветас не отговори.
— Отговори ми! — изрева Борбадор.
Ветас трепна.
— Да.
— Както си и мислех. Е, какво е усещането?
Пръстът на Бо се отмести едва забележимо. Дясната ръка на Ветас се оказа откъсната от тялото му от невидими сили. Адамат не можа да определи кой изпищя по-силно: Ветас от болка или Фая от шока. Адамат притисна съпругата си към себе си, притеснен, че всеки миг краката му можеха да го предадат. И имаше голяма вероятност да повърне.
Пръстът на Бо потрепна отново. Другата ръка на Ветас се строполи в краката му. Около раменете му изникна слаб пламък.
— Хубаво е да обгорим раните — каза Бо. — Не бихме искали да умреш твърде бързо. Така постъпвате вие от занаята, нали? Стараете се да държите жертвата колкото се може по-дълго. — Магьосникът зашлеви Ветас през лицето, сетне повтори удара. — Нали? Кажи ми! Така ли е?
Адамат рязко пристъпи напред и го сграбчи за ръката. Бо гневно се извъртя към него, с повдигнати ръце и огън в очите. Адамат направи всичко по силите си, за да не се отдръпне изплашено.
— Това е достатъчно, човече! Стига! — Той сам не можеше да си повярва. Да се хвърли напред, за да пощади Ветас. Само преди час бе готов да му причини всякаква болка. Но сега чувстваше единствено отвращение.
Бо отпусна ръце, кимна и си замърмори.
— Отведете ги — каза Привилегированият, като посочи към Фая и момчето. — Ветас няма да ни избяга. Изведете ги оттук.
Адамат прегърна Фая през кръста, за да ѝ позволи да се облегне на него и да щади глезена си, и я поведе вън от димящите руини на сградата.
Улицата гъмжеше от хора. Зяпачите стояха на почтително разстояние от поне стотина крачки, любопитството се бореше със страха им от магията. Непосредствено пред постройката хората на евнуха се бяха събрали заедно с ранените си и пленниците. Някои от тях се отправяха обратно в къщата, след като пожарът и дима бяха премахнати. Адамат зърна сред тях сержант Олдрич и Риплас да раздават нареждания.
Инспекторът направи знак на Риплас да се приближи.
— Евнухът е мъртъв — тихо ѝ каза той.
Довереницата изненадано направи крачка назад, ококорила очи.
— Моля? Как?
— Лорд Ветас. Явно е успял да избяга от Фел. И като стана дума за нея…
Фел изникна от тълпата зяпачи. Придържаше внимателно едната си ръка отстрани, по тялото ѝ личаха множество порязвания. Жената докуцука до него.
— Ветас е…
— Ветас е вътре — прекъсна я Адамат, като положи усилия да овладее гнева си. Фел беше казала, че ще се справи с Ветас. Очевидно се беше оказала надвита. Войниците на Олдрич вероятно бяха мъртви. Адамат нямаше доверие в гласа си, за да каже нещо повече.
Щом излезе от къщата, тя изглеждаше отрезвена от обичайната си сдържаност.
— Какво ще правите с него?
— Интересува ме единствено какво е направил със сина ми… Извън това — не ме е грижа.
За момент Фел и Риплас се взираха преценяващо една в друга.
— Вие сте заместничката на евнуха? — попита Фел.
— Точно така.
— Да поговорим. — Фел кимна с глава и двете се отдалечиха, за да обсъждат нещо насаме.
Адамат стисна Фая в прегръдката си, за да се увери, че е все още там. Тя се сгуши до гърдите му, затворила очи, лицето ѝ бе мокро от сълзи.
— Децата? — неочаквано попита тя.
— В безопасност са — каза Адамат. — Съжалявам, че не можах да дойда по-рано.
— Но дойде. Само това е от значение.
Адамат коленичи пред нея, притиснал ръката ѝ към устните си.
— Вече мога да умра спокоен. Ти отново си при мен.
— Моля те — рече Фая, — недей да умираш точно сега. Глезенът още ме боли.