Пронизително изсвистяване накара ушите ѝ да запищят. Нила залитна към единия край на улицата в опит да се задържи на крака. Пламъците бяха изчезнали. Последва ново изсвистяване и димът блъвна навън през прозорците като издухан от огромно духало. Подир това нямаше повече дим.
Нила се закова на място, далеч по-изплашена от настъпилата тишина, отколкото от звуците на битката. Кой беше победил? И кой с кого всъщност се беше сражавал? Ветас беше ли вътре? Беше ли оцелял? Ами Яков?
Не беше сигурна дали ще успее да се принуди да влезе в къщата. Вдиша дълбоко няколко пъти в опит да събере кураж.
Трясък разцепи въздуха, съборил я на земята. Нила се строполи толкова здраво на улицата, че одра дланта си.
Едното крило на къщата се срутваше… Нила смаяно наблюдаваше как стените поддават и покривът се плъзва встрани. Керемидите политаха към уличната настилка и се разбиваха отгоре ѝ като хиляди вятърни камбанки сред ураган.
Нила се вдигна на крака и се затича, преди да може да помисли. Дланта я болеше, по роклята ѝ имаше кръв, но нея не я беше грижа. Яков беше все още вътре, в стаята си на втория етаж. Помещението гледаше към другата улица, но дори и от сегашното си място Нила можеше да види, че ако Яков беше вътре, той е бил премазан. Но може би беше извадил късмет. Може би се беше намирал под леглото или защитен от рамката на вратата, или…
Част от стената на имението избухна. На улицата се изсипаха мазилка, строшени мебели и някакви късове, които, изглежда, някога бяха представлявали човешко същество.
Сред руините стоеше мъж. Беше среден на ръст, с бакенбарди върху иначе гладко избръснатото си лице и костюм, който би изглеждал съвсем на място в банкерския квартал. Не беше особено красив, не беше и грозен, но по някаква причина Нила трепна, щом го видя.
Той държеше ръцете си повдигнати, със свити пръсти. Носеше бели магьоснически ръкавици и в момента оглеждаше опустошението, което бе нанесъл. Трупащите се зяпачи се отдръпнаха плахо встрани. Някаква жена припадна, когато осъзна какво представляваха сочните късове месо, засипали улицата. Един мъж повърна.
Привилегированият огледа тълпата и отпусна ръце. Обърна се и изчезна сред останките на къщата. Преди да го стори обаче, Нила успя да различи върху ръкавиците му символа на Адранските планини на фона на Адморието.
Това не беше обикновен Привилегирован, а член на адранската кралска кабала.
Нещо ѝ подсказваше, че Дъфорд не е имал шанс срещу подобен противник.
Нила си проправи път сред отломките и като приведе глава под една греда, влезе в къщата близо до слугинското стълбище.
Във всекидневната цареше пълна разруха. Нечий мъжки глас зовеше за помощ, друг стенеше. Недалеч от нея, сред парчета потрошени дъски лежеше покрит с мазилка труп. В съседното помещение някой говореше. Звучеше като лорд Ветас.
Нила предпазливо влезе в кухнята. Това помещение изглеждаше почти незасегнато от срутването, но за стълбището не можеше да се каже същото. Налагаше се да потърси друг път до втория етаж.
Тя пристъпи до вратата на трапезарията и се ослуша. Не чу гласове, но долови движение. Надникна през открехнатата врата — и едва не се задави, защото погледът ѝ попадна върху жена, прикована с ледени късове за стената. Тя също носеше магьоснически ръкавици. Може би това беше другата Привилегирована на Ветас?
Някой заговори. Мъжки глас. Той казваше…
Лорд Ветас се стовари в стената на трапезарията със сила, достатъчна да разтърси изтерзания дом. Отломките се раздвижиха и Нила чу нечий писък. Лорд Ветас обаче не издаде и звук. В полезрението ѝ се появи адранският Привилегирован. Той говореше тихо, лицето му изразяваше гняв. Мъжът сграбчи Ветас за брадичката и извърна главата му към прикованата магьосница.
Внезапно кабалистът се отдръпна. Сега гласът му звучеше спокойно и сдържано. Нила го чу да казва:
— Обзалагам се, че си бил от онези деца, които измъчват животни за забавление. Кажи ми, някога късал ли си крилете на насекоми? Отговори ми!
Със задоволство Нила забеляза изплашеното изражение на Ветас. Устните му се раздвижиха, но тя не чу изреченото.
— Както си и мислех. Е, какво е усещането?
Нила се отдръпна от вратата. Викът на Ветас заглуши стенанията на умиращите и ранените в другите части на къщата. Нила се извърна към кухнята в опит да намери друг път през отломките. Започваше да я обзема паника. Трябваше да намери Яков. Трябваше да се махне от тази къща. Макар напрежението да затрудняваше дишането ѝ, Нила почувства вълна от облекчение. С Ветас беше свършено. Дори още да не беше мъртъв, скоро щеше да бъде. Негодникът най-сетне си беше намерил майстора.