— Мислех, че Крезимир е мъртъв.
— Кезианците не мислят така. След рухването на Южната планина Привилегированият Борбадор ми каза, че не е възможно да убиеш бог.
— Щом е жив — разсъждаваше гласно Гаврил, — несъмнено ще поиска да се разправи с човека, който го е прострелял в лицето.
— Знам — рече Тамас. — Потегляме утре следобед. Трябва да се върна в Адро, за да защитя сина си от кезианската армия. Ако Крезимир е жив, ще го накарам да съжалява, че не се е продънил с все планината.
Адамат спря, отпуснал ръка върху вратата на занемарена зърнена фабрика в индустриалната част на Адопещ. Той погледна през рамо и направи опит да убеди сам себе си, че вече никой не го следи. Лорд Ветас беше заловен, повечето от хората му бяха хванати и семейството на Адамат вече беше в безопасност. Държеше се параноично, разсъди той и бутна вратата.
А може би имаше основание да се тревожи? Той мина покрай някакво секретарско бюро, отдавна опразнено и полуизгнило, и продължи покрай работническите спални, които миришеха сякаш някакво животно си беше свило гнездо там, а после беше умряло.
Адамат успешно беше изнудвал Съдържателя. Господарят на лорд Ветас, лорд Кларемон, вероятно разполагаше и с други шпиони в града. А да не забравяме и кезианската армия, неумолимо проправяща си път на север през Суркови проход.
Дали Адамат и неговите близки изобщо някога щяха да са в безопасност?
Мина през друга врата, която го отведе до главния цех — огромна зала с повече от десетина воденични камъка край една от стените. Повечето от тях бяха или счупени, или напълно липсваха, оставяйки приспособлението да гние, след като мелницата бе изоставена. Единствено реката, над която бе построена тази част от сградата, продължаваше да шуми.
Бо беше наклонил стола си назад, на задните му крака, подпрял се на стената до вратата. Приседналата до него Фел дъвчеше мундщука на лулата си и замислено се взираше в пространството. Ръкавите ѝ бяха навити нагоре и върху ръцете ѝ личаха пръски кръв.
— Пропуснахте сутрешната веселба, инспекторе — отбеляза Привилегированият.
— Нима наричате изтезаването на един човек веселба? — поинтересува се Адамат.
— Аз не съм добър човек — каза Бо.
Адамат хвърли поглед на дрехите му.
— Имате кръв по обувките.
Бо изруга, навлажни палец и го прокара по една от обувките си.
— Как е съпругата ви? — попита Фел, изваждайки лулата от устата си.
Адамат се поколеба.
— Тя… Много ѝ се насъбра. — Меко казано. Побои, мъчения, обиди и заплахи… Фая бе плакала без прекъсване в продължение на два дни и не бе позволила на децата нито за миг да изчезнат от погледа ѝ. Менеше настроението си от весело в меланхолично и обратно без предупреждение, но Адамат не би очаквал друго от човек, преживял подобни неща. — Но тя е силна — додаде инспекторът. — Ще се оправи.
Бо позволи на стола си да падне на четири крака, изправи се и се протегна.
— Радвам се да го чуя.
Колкото и странно да беше, звучеше искрен. Привилегированите не се славеха с особено съчувствие.
— Подай — каза той на Фел.
По лицето ѝ пробяга усмивка, тя пъхна ръка в джоба си, извади кашу и го подхвърли във въздуха. Бо го улови с уста.
— Трябва да се връщам при Рикар — каза Фел, докато повдигаше кесията с ядки и кожената чанта, които почиваха край краката ѝ.
— Върви — каза Бо. — Ние ще поемем нещата. Беше ми приятно да работим заедно тази сутрин.
Адамат повдигна ръка.
— Един въпрос.
— Кажете? — отвърна Фел.
— Някой от вас да е виждал млада жена или дете, след като напуснахме дома на Ветас?
— Момичето в червената рокля ли? — рече Фел.
Момичето, изплъзнало ти се заедно с Ветас, заради което Фая едва не заплати с живота си?
— Да, тя.
Фел поклати глава.
Бо се поколеба.
— Струва ми се… Не. Не съм ги виждал.
— Жалко. Фая ме помоли да я потърся. Тя също била пленничка на Ветас, а момчето може да се окаже наследник на престола.
— Ще се ослушвам за тях — каза Фел. Тя кимна на всеки поотделно, като задържа погледа си върху Бо, след което се отправи към изхода.
— Как мина работата тази сутрин? — попита Адамат, когато останаха сами.
— Тя е много добра в разпитите — отвърна Бо, пропуснал или избрал да подмине загатнатото в тона на инспектора. Той изпука кокалчетата си и закрачи край дългата редица от камъни. — Не колкото мен, разбира се, но аз все пак съм кабалист. — Бо погледна през рамо, сякаш за да се увери, че Фел си е отишла, и каза: — Не се доверявайте на тази жена.