— Не съм имал подобно намерение.
— Чудесно. Тя е вярна единствено на Рикар и скъпоценната си академия. На никой друг. И дори не съм сигурен дали е по-вярна на Рикар, отколкото на академията.
— Сигурен съм, че тя би ми казала същото за вас — рече Адамат.
— О, на мен също не бива да се доверявате — увери го Бо. — Но пък ще си имате работа с мен само още няколко дни. Веднага щом приключим с Ветас и сметна, че семейството ви е в безопасност, изчезвам.
Бо поведе Адамат надолу по стълбите в края на помещението, към долното ниво под мелницата. Тук се намираха колелата, задвижващи воденичните камъни горе — или поне трябваше да се намират. Повечето от тях липсваха, оставяйки водата да се стича самотно по отредения ѝ улей.
Лорд Ветас беше завързан за изправена носилка на колела. Ръцете му липсваха — нали Бо ги беше откъснал преди два дни. Тялото му бе покрито от кърваво одеяло, предназначено по-скоро да прикрива обезобразеното тяло на пленника, отколкото да му предоставя удобство. Очите му бяха затворени, дишането — плитко.
Бо срита количката и Ветас рязко отвори очи. Той незабавно понечи да се отдръпне от магьосника, ала ремъците не му позволиха.
— Помниш ли нашия приятел Адамат? — попита Бо.
— Да — прошепна Ветас, без да сваля очи от Привилегирования.
— Той има няколко въпроса за теб. Отговори му.
Адамат пристъпи пред някогашния си мъчител и се постара да си припомни нещата, които Ветас бе причинил на семейството му. Жалкото създание пред него не заслужаваше съжаление или съчувствие.
— Къде е синът ми? — попита инспекторът.
— Не зная.
— Какво се случи с него?
— Продадохме го.
Адамат се олюля.
— Продали сте го? Какво означава това?
— Търговци на роби.
— В Адопещ няма търговци на роби!
Отвратителен кикот се надигна в гърлото на Ветас, но секна, щом Бо направи крачка напред.
— Кезиански контрабандисти — продължи лордът с тих глас. — Отвличаха барутни магове под носа на Тамас и ги пращаха в Кез.
— Синът ми не е барутен маг — каза Адамат.
Ветас примигна насреща му. Погледът му, някога змийски и безчувствен, сега изглеждаше просто… празен. Това беше единственият начин да се опише. Когато поглеждаше към Привилегирования, в очите на лорда изникваше страх, но извън това — нищо.
— Защо сте го продали на кезианците?
— Моят Привилегирован каза, че синът ти е барутен маг.
Адамат започна да крачи напред-назад. Йосип беше Отличник? Това му се струваше невъзможно.
— Кога се случи това?
— Преди седмица.
— Дали вече са го извели от страната? — Инспекторът почувства стягане в гърдите заради нарастващата паника. Контрабандисти на хора, особено на барутни магове, щяха да изнесат товара си колкото е възможно по-бързо от страната. Най-вероятно Йосип вече се намираше зад граница, отвъд досега на Адамат.
— Предполагам — каза Ветас.
— За какво са им на кезианците барутни магове? — попита инспекторът. — Те просто ги искат мъртви. Нямат нужда от контрабандисти. Те използват наемни убийци.
— Експерименти — каза Ветас.
— Какво искаш да кажеш?
— Не зная. Просто предполагам.
— Къде да ги търся?
За момент Ветас отмести поглед. Адамат заплашително пристъпи напред, но в очите на лорда нямаше страх. Не и докато Бо не започна да потрива палец и показалец.
— В една кръчма близо до брега — каза Ветас и погледна към улея с течаща вода.
Кръчма значи. Вероятно на не повече от половин миля от тази фабрика.
— Кажи ми всичко — каза Адамат.
Той разпитва Ветас още половин час, за да се сдобие със сведения за свръзките, местата, на които да ги търси, и паролите. Трябваше да е изчерпателен. В едно цивилизовано като Адопещ място търговците на роби щяха да действат изключително внимателно и да са взели множество предпазни мерки.
Инспекторът приключи с въпросите си и незабавно се отправи към вратата. Нямаше търпение да се махне от Ветас. Този човек го отвращаваше. Беше взел жената и децата на Адамат за заложници и ги беше подложил на невъобразими преживявания. Беше заговорничил срещу Адро и имаше вземане-даване с отрепки от най-ниските слоеве на обществото.
Бо се затича да го догони, докато се изкачваше по стълбите към приземния етаж.
— Не го попитахте нищо друго — рече Привилегированият.
— Друго не ми трябва да знам.
— Ами Кларемон? Не ви ли интересуват плановете му за Адро?
Адамат спря и се обърна към магьосника.
— По-късно. Най-напред трябва да върна сина си.