— Вече е прекалено късно. Щом е попаднал в ръцете на робовладелци, вече ще се намира извън страната.
— Откъде знаете? — остро попита Адамат.
— Най-обикновена логика — отвърна Борбадор. — Пък и вие забравяте що за място е кралската кабала. Търговията с роби не им беше чужда.
Адамат изсумтя и закрачи отново.
За негово неудоволствие Бо го последва.
— Вече два дни разпитвахме Ветас. По всичко личи, че Кларемон замисля нещо голямо. Дори Ветас не е запознат с всички подробности, но не е изключено Кларемон да планира дори нашествие!
— И предполагам, че вие ще помогнете да бъде спрян?
Мълчанието на Бо накара Адамат да въздъхне. Привилегированият нямаше намерение да помага. Сега, след като бе изпълнил дълга си към Адамат, най-вероятно щеше да напусне страната. Чувството му за граждански дълг явно се изчерпваше с опита да убеди Адамат да предприеме нещо срещу Кларемон.
— Самият Ветас също каза, че момчето вече е отвъд границата — рече Бо.
— И вие му повярвахте? Това е ужасно наивно от страна на един кралски кабалист.
Борбадор се приведе към него.
— Аз го прекърших — каза той със стиснати зъби. — Не би дръзнал да ме излъже.
— Беше прекалено лесно — възрази Адамат. — Познавам хората като Ветас. Той крие нещо.
За момент върху лицето на Бо изникна съмнение, сетне магьосникът се навъси.
— Не. Казах ви, че не е способен да скрие нещо от мен, защото го пречупих.
— Трябва да продължите работата по него. — Стомахът на Адамат се преобърна, докато изричаше това. Този тип мъчения го отвращаваха, дори и прилагани върху човек като Ветас. — Кой знае какво още се крие в тази негова глава.
— Той няма да доживее до вечерта.
— По нареждане на Рикар? — Може би Рикар смяташе, че Ветас представлява прекалено голям риск, че да бъде държан жив за дълго. Ако Кларемон успееше да го открие и да го спаси, гневът му определено щеше да е страховит.
— Аз не приемам нареждания от Рикар. Не, природата ще довърши започнатото от мен. Той е още жив единствено благодарение на скромните ми целителни познания. Изтръгнах му ръцете, след което го разпитвах два последователни дни. Нима мислите, че ще живее още дълго? Не. По здрач ще хвърля тялото му в Адморието и ще се пръждосвам от тази страна.
Адамат въздъхна и приглади сакото си. Ето че отново се озоваваше в начална позиция, без никакви съюзници. Съдържателя бе преустановил контактите си с него. Рикар беше зает да се занимава с последиците от залавянето на Ветас, а Бо напускаше Адро. Инспекторът отново се оказваше сам.
— В такъв случай не ни остава друго, освен да се сбогуваме — рече Адамат.
Бо свали дясната си ръкавица и протегна ръка.
— Благодаря ви.
— Не — отвърна Адамат и стисна ръката му. Сърцето му трепна: Привилегированите не се ръкуваха. Никога. — Аз ви благодаря.
Бо пое обратно към подземието. Адамат остана загледан в него, като се надяваше, че магьосникът ще размисли и ще остане. И може би дори ще му помогне в спасяването на Йосип. Но след секунди Бо изчезна надолу по стълбите.
Адамат излезе на улицата. Това щеше да е трудно. Може би, само може би, в Адопещ все пак му бе останал един приятел.
Адамат спря на прага на дома си и погледна през прозореца.
Завесите бяха спуснати, но през пролуките успя да види как близнаците си играят на килима във всекидневната. Единият стискаше дървена лодка. Другият я искаше и изблъска брат си, опитвайки се да я докопа.
Адамат не можа да сдържи усмивката си. Децата му бяха изтърпели толкова много, но въпреки това продължаваха да си играят и да се боричкат по нормалния за децата начин. Той очакваше, че преживяното ще е оставило някакъв отпечатък. От съседната стая долетя викът на Фейниш, най-голямата от дъщерите му. Миг по-късно самата тя се появи, разтърва двамата съперници и строго ги смъмри.
Адамат отвори вратата и пристъпи вътре. Не мина много време и всички деца се скупчиха около него, нетърпеливи да получат прегръдка или целувка. Той коленичи и ги остави да се умилкват около него. Остави се и на облекчението, че най-после отново са у дома. Никога не бе си помислял, че ще дойде момент, в който ще се радва на виковете и ръчкането след дълъг ден на крак, но… най-сетне си беше върнал семейството.
Усмивката изчезна от лицето му, когато забеляза отсъствието на Фая.
— Къде е майка ви? — обърна се той към Фейниш, докато нежно отделяше Астрит от крака си.
— Горе в леглото е, татко.
— Днес слизала ли е? — Фейниш погледна към малчуганите и поклати глава. Тя беше достатъчно голяма, за да съзнава, че майка ѝ е преживяла много, и да забележи, че поведението ѝ е необичайно. И също така беше достатъчно умна да не тревожи братята и сестрите си.