Адамат я отведе встрани.
— Яла ли е нещо?
— Не.
— Какво вечеряхте?
— Супа. Все още е на огъня.
— Откъде се взе тази супа?
— Помощничката на Рикар я донесе. Ще стигне за всички за три дни.
— Фел?
— Да, същата.
Адамат стисна юмруци. Жената, заради която едва не бе изгубил съпругата си, защото бе позволила на Ветас да избяга. Той никога нямаше да забрави това. Инспекторът предпочете да не подклажда гнева си — сега не беше време за неприязън.
— Донеси ми една чиния супа.
Той остави бастуна си до входната врата и окачи шапката си. Подир това взе супата от дъщеря си и се качи на горния етаж. В спалнята им завари Фая да лежи с гръб към вратата, придърпала завивките плътно около раменете си, въпреки че беше лято и къщата беше доста топла.
— Фая — нежно я повика той.
Отговор не последва.
Адамат заобиколи леглото и внимателно приседна на ръба. Раменете на съпругата му се повдигаха и спускаха равномерно. Очите ѝ бяха затворени, но благодарение на годините, прекарани заедно, Адамат знаеше, че тя не спи.
— Мила — продължи той, — трябва да хапнеш нещо.
Отново нямаше отговор.
— Изправи се. Трябва да се храниш.
— Не си си свалил ботушите. — Гласът ѝ звучеше тих и боязлив. Нищо общо с мъмрещата рязкост, на която беше свикнал, и това го разтревожи.
— Съжалявам. Ще почистя. Но ти хапни.
— Не съм гладна.
— Цял ден нищо не си яла.
— Ядох.
— Говорих с Фейниш.
Фая разбра, че той знае, че го лъже.
— О…
— Трябва да поддържаш силите си — продължи Адамат.
— Защо? — Фая се уви още по-плътно.
— Заради децата. Заради мен. Заради самата себе си.
Тя не отговори. По лицето ѝ се стичаха сълзи, очите ѝ бяха здраво стиснати. Адамат нежно положи длан върху ръката ѝ. Нима не осъзнаваше, че вече е в безопасност? Не виждаше ли, че децата имат нужда от нея сега повече от всякога? Че той се нуждае от нея?
— Отбих се да ти кажа, че отивам да търся Йосип — каза Адамат.
Тя отвори очи.
— Значи знаеш къде е?
— Имам следа.
— Каква?
Адамат отново я потупа по ръката и се изправи.
— Нищо, за което да се тревожиш. Но ще се върна много късно вечерта.
От вратата на долния етаж долетя почукване и Фая се раздвижи отривисто в леглото, с див поглед в широко отворените ѝ очи.
— Това е Сусмит — каза Адамат в опит да я успокои. — Той ще дойде с мен.
— Каква е тази следа? Къде е синът ми? — настоя Фая.
— Няма от какво да…
Тя впи пръсти в ръката му.
— Кажи ми.
Адамат приседна обратно върху леглото. Никак не му се искаше да я тревожи, но явно нямаше друг избор.
— Ветас го продал на кезиански търговци на роби. Изглежда, Йосип има барутен талант. Възнамерявам да се срещна с тях и да опитам да го откупя.
— Не — отсече Фая. Волевият ѝ глас изненада Адамат. — Нищо подобно няма да правиш. Вече се изложи на достатъчно опасности. Няма да стоя тук и да чакам вести за смъртта ти.
— Разправял съм се с много по-опасни хора от търговците на роби — каза инспекторът.
— Много добре ми е познат типът хора, с които Ветас сключваше сделки. — Фая изплю последните думи. В погледа ѝ се четеше паника. Адамат виждаше как желанието ѝ да си върне сина се бори с нуждата да защити съпруга си и останалите си деца.
— Трябва да освободя Йосип. Няма да го оставя на кезианците.
Фая стисна ръката му още по-силно.
— Пази се.
Адамат кимна и нежно освободи ръката си от хватката ѝ. По лицето ѝ се стичаха сълзи, когато той напусна стаята и се отправи надолу по стълбите. В преддверието, със здраво закопчано палто, стоеше Сусмит и усмихнато наблюдаваше как децата си играят.
Боксьорът кимна на Адамат.
— Готов ли си?
— Да. — Адамат хвърли един последен поглед нагоре към спалнята и взе бастуна си. — Фейниш, след около половин час иди да нагледаш майка си.
— Добре, татко.
— Добро момиче. Да вървим, Сусмит.
Глава двадесет и осма
— Наред ли е всичко? — попита го Сусмит, когато двамата седнаха в купето на една наемна кола. Вечерта беше топла и ветровита. Утре сигурно щеше да има буря.
— Напълно — отвърна Адамат.
Сусмит, изглежда, не му повярва, повдигнал вежда.
— Всичко е наред — натърти инспекторът.
Сусмит кимна на себе си и се намести удобно върху седалката. Адамат се извърна към прозореца и се загледа в минувачите, отправили се по вечерните си задачи. На ъгъла някакво хлапе се опитваше да продаде последните си вестници; двама възрастни съпрузи бяха излезли да се разходят, преди да се е стъмнило. Интересно дали тези хора осъзнаваха случващото се в града им? Хаосът. Войната. Адамат се зачуди дали изобщо ги интересуваше.