— Ветас е мъртъв! — извика Адамат.
Морякът престана да го бута към капака. Адамат се отскубна от него и се обърна към Доулс, който бе повдигнал ръка.
— Мъртъв? Наистина ли?
— Да — потвърди инспекторът. — Заловихме него и хората му. Ветас е мъртъв.
Доулс въздъхна.
— Мамка му. Пак ще трябва да се местим. — Той кимна рязко с глава и Адамат отново се озова в ръцете на моряка. Инспекторът понечи да се съпротивлява, ала мъжът беше далеч по-силен от него. Бастунът му бе останал край бара, шапката му беше съборена. Той сграбчи в шепа косата на моряка и се забори.
Доулс пристъпи иззад бара, като безстрастно наблюдаваше схватката.
— Пък може и тука да ги очистите — обяви той. — Все ми е тая. Само че тогаз ш’ ми се наложи да чистя… — Доулс се замисли за момент. — Е, така и така ще се местим. Предполагам, че няма значение.
— Става дума за сина ми! — каза Адамат. — Моля те, просто искам да си го върна. Ти нямаш ли деца?
— Не — отвърна Доулс и се облегна на плота. Изглежда се забавляваше да наблюдава борбата между Сусмит и моряците.
— Ами баща? Все си имал баща! Моля те!
— Имах — потвърди барманът. — Голям негодник и още по-голяма пияница. Ако не беше паднал от кея и не се беше удавил, сам щях да го убия.
Адамат направи крачка назад и кракът му неочаквано пропадна в отворения капак. Той се вкопчи с една ръка в стълбата, водеща под кея, а с другата в пода. Върху пръстите му се стовари ботуш и инспекторът извика от болка.
— Ще платя! — провикна се Адамат. — Готов съм да откупя сина си обратно!
Доулс се изкиска.
— Нямаш толкова пари.
— Сто хиляди крана. В брой!
Този път Доулс повдигна вежди.
— Гледай ти… Пуснете ги, момчета. — Той пристъпи напред и изрита моряка, все още притискащ пръстите на Адамат. — Казах да ги пуснете!
Морякът се отдръпна от Адамат, а другите четирима престанаха да се борят със Сусмит. В мига, в който те отпуснаха ръце, боксьорът сграбчи един за лицето, повдигна го във въздуха и го запрати през прозореца. Чу се задавен вик, последван от плисък.
— Престанете! — изрева Доулс.
Сусмит застина, сбърчил устни, сграбчил ръката на друг от моряците, готов да я прекърши като клонка.
Доулс хвърли бърз поглед през прозореца и се навъси към Сусмит.
— Бива си те — промърмори барманът. А на висок глас обяви: — Триста хиляди. Толкова ще ти струва момчето.
— Триста хиляди?
— Приеми или откажи — рече Доулс. — Решението е твое. Но ако откажеш, ще те убием тук и сега.
Устните на Адамат се задвижиха безмълвно. Дори и с парите, дадени му от Бо, пак не разполагаше с триста хиляди крана. Щеше да се наложи да вземе заем от Рикар.
— Ще имате парите.
Доулс не изглеждаше уверен, но въпреки това плю в ръката си и я протегна. Адамат прие подадената му десница, и едва не изкрещя, когато Доулс пое току-що премазаните му пръсти и ги стисна. Мъжът го изтегли от отвора на капака с една ръка — беше по-силен, отколкото изглеждаше.
— Как се казва синът ти? — попита Доулс.
— Йосип.
— Спомням си го. Упорит хлапак. — Лицето на бармана посърна. — По това време вече ще е в Норпойнт.
Норпойнт беше единственото кезианско пристанище в Адморието. То се намираше далеч на юг. Сърцето на Адамат прескочи. Щом Йосип се намираше там…
Доулс продължаваше да говори:
— Ще ми трябват около шест дни, за да го доведа обратно. Ще се наложи да си послужа с известно парично поощрение. Кезианците не обичат да губят барутни магове, за които са мислели, че са им в кърпа вързани. — Той разсъждаваше на глас, с тона на партньор от делова среща, а не като човек, който само преди минути бе наредил да убият Адамат.
— Утре донеси петдесет хиляди — каза Доулс. — Тук, преди изгрев-слънце. С останалите двеста и петдесет бъди готов, преди да съм се върнал от Норпойнт.
— Къде ще се срещнем?
— В Пламтящата сепия — отвърна барманът. — Наблизо е.
— Знам я.
— Добре.
Адамат внимателно опипа ранената си ръка, като се надяваше, че нито един от пръстите му не е счупен. Несъмнено щеше да е скована на сутринта.
— Как да съм сигурен, че мога да ви се доверя?
Доулс разпери ръце насреща му.
— Не можеш. Но искаш да видиш сина си отново, нали?
— Да.
— Е, това е единственият ти шанс.
Адамат го огледа. Търговец на роби. В това призвание нямаше нищо достойно или заслужаващо доверие. Имаше честно лице, макар Адамат да бе открил, че тези лица почти винаги се оказваха измамни.