Платнището бе отметнато и генералите се завърнаха в помещението. Фел и Етан се върнаха в задните редици, а генералите заеха местата си.
Кет изучава Таниел няколко секунди, преди да заговори. В погледа ѝ вече нямаше гняв. Заменяше го непоколебима решителност.
— Съдът — заговори тя — намира обвиняемия за виновен в измяна. Взехме решение да оттеглим останалите обвинения и да пристъпим към незабавното изпълнение на присъдата.
— От този момент капитан Таниел престава да се числи към редиците на адранската армия и бива освободен без каквито и да било почести. Тъй като делото бе разгледано при затворени врати, решението на съда няма да бъде оповестявано, колкото и да ми се иска да обявя на всеослушание, че Таниел вече не е един от нас. Той разполага с дванадесет часа, считани от този момент, да събере вещите си и да напусне лагера без много шум. Неспазването на тези условия ще бъде санкционирано незабавно. Заседанието е закрито.
Като в просъница Таниел чу как Доравир протестира, че присъдата била прекалено лека. Етан шумно негодуваше, че присъдата е неоправдано строга. Военните полицаи снеха оковите му и съблякоха куртката му.
Таниел не понечи да оспорва присъдата. Нямаше как да я оспори. В ступора си дори не забеляза излизането на генералите.
Как можеха да постъпят така с него? След всичко, което бе сторил за тях? След всичко, което бе отдал?
— Таниел.
Той вдигна очи. Пред него седеше Етан. Недалеч от полковника изчакваше санитар, който да му помогне с количката.
— Таниел, знаеш, че не вярвам на нито една от онези глупости за измяната. Самите те не вярват. Иначе щяха да те екзекутират, независимо от заплахите на Тамблар. Те просто искаха да те отстранят от пътя си. Ако мога да ти помогна с нещо, само кажи. Ако имаш нужда от място, където да си отпочинеш, имам една къща в Северен Ъмпшир. Вземи и момичето, ако искаш.
Ка-поел. Таниел въздъхна треперливо. Какво щеше да прави с Ка-поел? Да я изпрати обратно във Фатраста? Дали тя изобщо щеше да го послуша и да си иде?
— Благодаря — каза барутният маг.
Измина известно време, преди да осъзнае, че е останал сам в палатката. Дори Фел я нямаше. При мисълта за нея той се сети да я попита за бележката, която бе изпратил до Рикар — онази за липсващия барут.
Таниел успя да се надигне от стола. Краката му трепереха и той се зачуди къде в лагера можеше да намери мала. Не, не мала. Трябваше му барут. И без това с него можеше да се сдобие много по-лесно. Трябваше да събере багажа си. Какъв ли багаж имаше изобщо? Скицника и въглените. Дори пушката не беше негова, а на войската, макар че може би щеше да успее да се измъкне с нея. Можеше да продаде копчетата на куртката си.
Таниел изруга. Военните полицаи му я бяха взели.
Той изруга отново, когато осъзна, че палатката не е съвсем празна.
Михали седеше най-отзад и отпиваше кафе. Уловил погледа на Таниел, готвачът леко повдигна вежди.
Какво ли бе усещането да удариш бог?
— Видя ли какво стана, негоднико? — каза Таниел. — Извини се на Доравир. Нали така ми каза? Спаси войната. Как случилото се ще спаси каквото и да било, по дяволите? Как, като съм лишен от всичко, което познавам?
— Бъдещето се променя непрекъснато — отвърна Михали. — Кафе?
— Върви да се продъниш.
Таниел напусна щабната палатка и се отправи към квартирата си. Няма и десетина крачки по-надолу към него се присъедини бригаден генерал Абракс. Трябваха му само няколко секунди да осъзнае защо беше там.
— Обичайна практика при Крилете ли е да кръжат около военния съд, за да привличат нови наемници?
Генерал Абракс беше сериозна жена в четиридесетте, с къса руса коса и безупречна червено-бяла униформа.
— Адски сте самонадеян, Двустрелни. Виждам защо Кет искаше да се отърве от вас. Какво ви кара да си мислите, че съм дошла да ви привлека?
— Нищо. Простете, госпожо. — Таниел си напомни, че не е в позицията да обижда командира на най-елитната наемническа армия в света.
— За това съм дошла, разбира се — продължи Абракс. — Да ви привлека, имам предвид. Бих желала да ви предложа място в Крилете на Адом.
Таниел нямаше високо мнение за наемниците. В най-добрия случай прибираха парите ти и полагаха неистови усилия да избегнат същинската битка. Въпреки това трябваше да признае, макар и неохотно, че Крилете притежаваха заслужена репутация на бойци, които се сражават с решителността на редовната пехота. Беше го видял с очите си през настоящата война.