Таниел спря и се обърна към нея.
— Генералният щаб ще побеснее.
— Мен какво ме е грижа? — каза Абракс. — Аз отговарям единствено пред лейди Винцеслав и Тамас, а не пред генералния щаб. Пък и току-що станах свидетелка как изпратиха на военен съд най-добрия си войник. Нямам особена вяра в способностите им да направят каквото и да е правилно. Може и да сте хвалипръцко без капка чинопочитание, но в битка струвате колкото петдесет мъже. И аз имам намерение да ви видя в армията си.
— Не знам дали да съм поласкан, или обиден — каза Таниел.
Абракс се подсмихна.
— Заставам зад всяка своя дума.
— Рикар Тамблар, изглежда, мисли, че ме е купил.
— Ако смятате, че му дължите нещо — сви рамене Абракс, — свободен сте да изплатите дълга си. Но след края на войната. Подозирам, че бихте предпочели да сте на фронта, отколкото да се опитвате да победите змиите в политиката в Адопещ. Тук поне ви е позволено да застреляте враговете си.
Таниел огледа лагера. Разкалян, безреден, огласян от стенанията на ранените в полевите лазарети и екота на глуха стрелба откъм фронта. И все пак не можеше да си представи да замени всичко това за някакво бюро или подиум в Адопещ.
— Какво предлагате? — попита барутният маг.
— Майорски чин на пълна заплата и всички привилегии. Ще ви поставя извън военната йерархия и ще отговаряте директно пред мен. Единственото ви възложение ще бъде да убивате Привилегировани и Пазители. Не бих искала да усложнявам нещата повече от това.
— А останалите наемнически офицери ще се съгласят ли на подобно нещо?
— Те останаха във възторг от идеята — отвърна Абракс и се приведе към него. — Неотдавна Тамас задигна един от най-добрите ни хора. Стори го открито, разбира се, но подобно нещо не се забравя просто така. Моите колеги смятат привличането ви за отмъщение.
Таниел се вгледа в нея. Изглеждаше искрена. Пък и Тамас никога не беше казвал лоша дума за Крилете. Да не говорим, че воюването сред наемническа рота определено беше за предпочитане пред това да пропусне остатъка от войната.
— Кого ви отмъкна Тамас?
— Млад офицер на име Сабастениен.
Името му звучеше познато, но Таниел не успя да го свърже с нечие лице.
— За колко време желаете да остана на служба в Крилете?
— До края на войната. В края на дадено поръчение разпускаме войниците си. Тогава ще получите паричното си възнаграждение, както и възможността да се присъедините отново за следващата ни задача.
— А Ка-поел?
Абракс се намръщи.
— Вашата дивачка?
— Да.
— Доведете и нея, ако искате. Не ме интересува с кого спите. Може да си придавам такъв вид, но не съм толкова скована.
— Аз не спя с нея. Тя ми помага да подбирам мишените си.
Абракс се замисли над думите му.
— За нея мога да ви гарантирам единствено редническа заплата.
— О, ам… — Таниел едва не направи крачка назад. На никого в адранската армия не беше минавало през ума да плаща на Ка-поел. — Звучи справедливо.
— Споразумяхме ли се?
— Така мисля.
— Явете се в лагера ни до два часа — каза Абракс. — Ще ви намерим временна квартира за през нощта, а на сутринта ще ви екипираме. Утре по пладне искам да сте започнали да убивате кезианци.
Глава двадесет и девета
Тамас се измъкна от спалния си чувал. Поспря, за да си поеме дълбок дъх.
— Остарявам — промърмори той.
Всяка сутрин крайниците го боляха малко по-силно от предишната, особено кракът. Всеки ден му трябваха по още няколко секунди, за да се изправи. А към това се прибавяше и спането на твърда земя — вече пета седмица без прекъсване.
Пет седмици. Не беше за вярване, че само толкова време бе изминало от изправянето му срещу кезианската Велика армия и плановете му да нападне врага изненадващо, за да го притисне между себе си и портите на Будфил. Сега като погледнеше назад, замисълът му се струваше адски глупав — да очаква, че ще успее да разгроми цялата Велика армия само с две бригади.
Арогантността му беше виновна. Ако беше останал на крепостните стени, заедно с Хиланска и останалите офицери, щяха да успеят да отблъснат онези Пазители и да пратят кезианската армия обратно в ямата, от която бе изпълзяла.
Тамас се изправи на крака. Облече ризата си, отдавна пожълтяла и покрита с кръв — негова и на врага — сетне посегна към панталона и ботушите. Олем беше излъскал ботушите му през нощта, както правеше винаги. Телохранителят разбираше, че един фелдмаршал трябва да държи на престижа си. Тамас приключи, като облече куртката си и пристъпи сред утринната прохлада, пъхнал двуръбата си шапка под мишница.